— Хванали ли са го — попитах веднага.
— Кого имате предвид? Терориста или вашия приятел?
— Мислите, че е бил той? — попитах по-скоро по инерция.
— А вие съмнявате ли се?
Докато слушах, кимах и гледах към екрана на телевизора. Там показваха възбудена тълпа от ревящи хора, които един през друг разказваха на полицията и репортерите за произшествието в метрото. Естествено, Солонин не беше сред тях.
— Слушай? — попита Алекпер, — не може ли вашият приятел да вземе да ни освободи Карабах? Според мен ще се справи.
И точно тогава чух как някой дращи по вратата. Но какво значи някой? Това беше самият господин Къриган.
Витя влезе стремително в стаята, мина покрай мен като покрай телеграфен стълб, седна пред телевизора и както винаги си сложи краката на гърба на облегалката.
— Отдавна ли започна предаването? — попита той и се зазяпа с интерес в екрана.
5.
Грязнов пристигна в Тюмен с първия самолет. Забрани на Володя да го посреща, при това му забрани категорично.
— Като ми трябваш, ще те намеря — бяха последните му думи по телефона.
На летището беше пусто. На паркинга на таксита също. Двама частници, сърдити и изпосталели от недоспиване, го гледаха с надежда. Вячеслав Иванович преброи мислено съдържанието на тънкия си портфейл и решително са насочи към този, който му се стори по-сговорчив в ранната утринна дрезгавина.
— Хотел „Сибир“ — каза Грязнов.
— Няма да стане така — намеси се другият, зъл и в по-тежка категория. — При нас има опашка.
— Клиентът е винаги прав — отговори Вячеслав Иванович. — Да тръгваме!
— Ти не разбра ли какво ти казвам бе? — Оня от тежката категория се надвеси над прозореца.
Славата ми не е стигнала още до Тюмен, помисли Вячеслав Иванович. Днес ще стигне.
— За мен няма значение — каза той, докато се преместваше в другата кола. — Само по-бързо.
— Закъде си? — попита здравенякът, когато седна на волана.
Другият шофьор гледаше унило след тях… Наистина, в последния момент Грязнов видя как към него се насочиха двама пътници с куфари.
Той още не знае как му провървя, помисли си Вячеслав Иванович. Както и този не знае, че денят не започва добре за него.
— Хотел „Сибир“.
— Петстотин — отвърна шофьорът и погледна към пътника. Погледът му беше изпитателен и злобен. Ако започна да се пазаря, може да ме изсипе някъде по пътя, помисли си Вячеслав Иванович.
— Щом казваш петстотин, петстотин да бъде… Само че по-бързо.
— Долара — поясни шофьорът.
— Ами аз какво казах? — Грязнов вдигна вежди. — Ти, мой човек, по-малко се пазари, ами карай по-бързо.
Навсякъде са еднакви, помисли си той. И на Шереметиево, и тук…
Грязнов улови върху себе си изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане. Сиреч на какво ли е способен този заплес… Хвана се, помисли си Вячеслав Иванович. Ако беше започнал да се пазари — щеше да го свали просто така. Не взе да се пазари — показа се като чувал с пари. Ще го изхвърли със счупена глава… А времето върви.
Моторът започна да прави бели. Ето, помисли Грязнов, няма нужда да ходя на врачка, сега ще спре, сетне ще ме помоли да сляза и така нататък. По-рано беше чувал за такива неща само по разпити, сега ще се наложи да го изпита върху себе си.
Моторът угасна. Спряха.
— Тю, каква мизерия! — рече шофьорът. — Така си и знаех. Винаги става така, като бързаш. — Слушай, ела помагай.
Значи няма пистолет, помисли си Грязнов. Ако имаше, щеше да се държи по друг начин.
Грязнов слезе от колата.
— Виж какво, не ми се прави на интересен — каза той тихо. — Сутрин ме мързи. И бързам. А ти нямаш дори лиценз…
— Ти с кого се разправяш бе? — Оня се опули насреща му и се засили с манивелата, но веднага се преви и застена от болка в извитата ръка. Манивелата издрънча на замръзналия асфалт.
— Попаднал си на ченге от МУР. Нямаш късмет — каза със съжаление и дори с известно съчувствие Грязнов. — Направо не знам какво да правя с теб… Не ми се иска да те оставям да караш. Пак ще започнеш да продаваш номера. Нали ще стигнеш пеша? А аз ще ти оставя колата пред хотел „Сибир“?
Шофьорът сумтеше, виеше, скърцаше със зъби.