— Стига си мърдал! — усмири го Грязнов. — Значи се разбрахме… Много си лаком. А това не е хубаво. Ще прощаваш, ама засега ти конфискувам колата.
Няма да замръзне, помисли Вячеслав Иванович, като седна на кормилото, прилично е облечен, нищо няма да му стане.
Жигулата спокойно запали и скоро зад нея се вдигна снежна вихрушка, отдалечавайки се от коварния шофьор.
А Грязнов вече мислеше за Фрязин. Володя обича да вникне във всичко, ако е открил нещо, ще го изрови от дън земята… Успя да изнамери някъде в Сибир маратонките, които са оставили следи по онова гумено килимче. Ако са точно те, разбира се.
Четирийсет и шести номер — това не е толкова рядък размер, но все пак говори за нещо. Сигурно убиецът го е домързяло да ги изхвърли. Измил ги е как да е, после се е успокоил. Не, драги, ние едва сега започваме…
Вячеслав Иванович отвори жабката. Книжка… талон. А лиценз наистина няма… Той разгърна книжката.
Сергей Дегтярьов. Всичко му е наред. И уж не е стар… А нахалството и лакомията го доведоха до грях.
Край него преминаха една след друга няколко коли по посока към летището. Шосето постепенно се оживяваше. Значи няма да остане на пътя, помисли си Грязнов за собственика на колата.
В хотела той се регистрира в стая, запазена от тукашното управление на МВР, но не се качи в нея, а в стаята на Володя.
Дълго никой не му отваряше.
— Кой е? — чу най-после глас с кавказки акцент.
Само това липсваше, помисли Грязнов. Явно моят сътрудник здравата е затънал.
— Милиция! — страшно каза Вячеслав Иванович. — Отваряй веднага!
Вратата се отвори мъничко. Грязнов властно я блъсна, като отмести този, който стоеше зад нея, и влезе в стаята.
Володя седеше на един стол, вързан за седалката и устата му бе запушена.
— Какво става тук? — попита Грязнов небръснатия кавказец с врат на борец, който му отвори.
Грязнов претегли с поглед слисания син на слънчевия Кавказ.
— Той ми откраднал маратонките! — развика се Тимур, сочейки Володя. — А вие кой сте? Покажете си документите!
Грязнов пъхна под носа му удостоверението си, после отпуши устата на Володя и го развърза.
— Аз действам в рамките на операцията „Чисти ръце“ — обясни той на Тимур. — Министерството на вътрешните работи издирва сътрудници, които използват служебното си положение за лично забогатяване… Сега вие си покажете документите.
— Ето този… използва служебното си положение. — Като сочеше Володя, с другата си ръка Тимур подаде паспорта си. — Спа в моята стая, възползва се от гостоприемството ми…
Грязнов, премести погледа си върху Володя.
— Защо са ви били маратонките на този гражданин? — попита той, като разглеждаше документите на Фрязин.
— Ами аз… никога не съм виждал толкова големи — изтърси Володя. — И не знам какво ми стана…
— Не ви ли е срам? — попита Грязнов. — Позорите нашата славна милиция… Владимир Василиевич Фрязин… Документите като че ли са истински. Какво пък, ще съставим протокол за изземане на вещественото доказателство.
— Недей протокол — Тимур замаха с ръце, — недей акт! Нека ги върне и край.
— Тогава трябва да напишете заявление, че маратонките са вашите собствени — каза Грязнов. — В противен случай защо трябваше да ме викат тук?
— Аз, драги, не съм те викал. — Тимур погледна подозрително Грязнов, после отмести погледа си към изплашения Фрязин.
— Ами кой се обади в управлението на МВР? — попита Вячеслав Иванович. — Едва ли е бил той?
— Не знам кой се е обадил… — мърмореше Тимур и се обливаше целият в пот. — Нека ги върне и аз му прощавам.
— Момент, момент. — Грязнов свъси вежди. — Първо, къде са маратонките?
Володя веднага поде играта и кимна към гардероба:
— Там отдолу има едно чекмедже. Там ги пъхнах. И аз не разбирам какво ми стана вчера. Пих повече и…
— Неблагодарник — говореше в това време Тимур, като изваждаше скъпоценните изгубени маратонки. — Ти се държиш с него като човек, като не щеш кожено палто, вземи кожух, драги… Обаче това му било малко! Взел чуждите маратонки!
— Взели сте като подкуп кожух? — Вячеслав Иванович се обърна към Володя. — Как можахте да направите такова нещо?
— Те ми хвърлиха палтото — започна да обяснява Володя. — Направо от самолета…
— Нищо не разбирам — прекъсна го Грязнов. — Съвсем ме объркахте. Това вашите маратонки ли са, или не са вашите? — обърна се той към Тимур.