— Моите са — потвърди той.
— Тогава да оформим протокола.
Грязнов седна на масата и започна да пише.
— Ето тук и тук — каза той на Тимур, — трябва да се подпишете. Прочетете, тук се говори, че тези маратонки са ваши.
Тимур загледа тъпо листа на масата и изведнъж хукна, дръпна вратата и надникна в коридора.
— Гоша! — ревна той. — Гоша, ела тук, драги!
После се върна и каза на Грязнов:
— Сега ще дойде моят началник, нека той се разправя с вас.
Нима сме сгрешили, помисли Грязнов. Този глупчо не прилича на убиец. Решил е да се оплаче на началника или покровителя си. Прилича на изплашен продавач на пазара. Или за него е все едно дали убива човек или коли агне?
Гоша влезе, по-точно нахълта в стаята в обичайния си хотелски тоалет — по гащи. О, Господи, помисли Вячеслав Иванович, това ли е самият Козлачевски?
Той огледа внимателно всички присъстващи. Май стана грешка, помисли си Грязнов. Струва ми се, че ме познава.
— Какво има? — попита Гоша. — Тимур, какво пак се разправяш с твоите галоши! Писна ми от тях… Пак ли са се загубили? Или ти ги отмъкнаха?
— Вашите документи — каза Вячеслав Иванович, — изобщо кой сте вие?
— А, милиция. — Гоша погледна злобно телохранителя си. — Добре дошли… Само че сега нямам в себе си документи.
— Това ваш човек ли е? — попита Грязнов.
— Мой. — Гоша кимна. — А този ваш ли е? — И посочи Фрязин.
— Сътрудник на органите на вътрешните работи — отговори Грязнов. — А не сме ли се виждали някъде по-рано?
— Напълно е възможно — каза Гоша, — ако служите в МУР.
— Служа. А сега се налага да чистим нашите редици от онези, които позорят пагона с недостойните си действия.
— Отдавна трябваше — кимна Гоша. — Но аз на ваше място нямаше да го закачам. — Той протегна ръка по посока на Володя. — Странно момче. Отказа да вземе коженото палто, а дигнало маратонките. Как да го разбирам това?
— Вие изхвърлихте моето палто — за кой ли път започна да обяснява Володя, — а коженото палто ми беше голямо.
— А тия калеври значи са ти по мярка? — попита Гоша и протегна ръка към маратонките, за да ги прибере.
— Един момент — спря го Грязнов. — Първо трябва да направим всичко, както си му е редът. Нека вашият човек подпише този документ. И вие също се подпишете като свидетел. Подпишете, че удостоверявате…
— Сега той лично ще удостовери — прекъсна го Гоша и се обърна към Тимур. — Ще се наложи, драги, да подпишеш, щом си докарал работата до милиция.
— Кълна се в баща си, че не съм викал милиция! — Тимур притисна ръцете си до гърдите.
— Вчера каква врява вдигна — махна с ръка Гоша. — Целия хотел събуди. Чак до Москва се е чуло. Дори си обезпокоил другаря полковник…
Лицето на Тимур се сгърчи от страх.
— Гоша, драги! Тези маратонки ми трябват. Всеки ден тичам, за да поддържам формата си. Нали ти ми казваше, че трябва винаги да съм…
— Подписвай — прекъсна го Гоша. — И си прибирай маратонките.
— Да караме поред — обади се Грязнов. — Трябва да възбудим дело срещу нашия сътрудник, допуснал такова правонарушение. Още днес ще бъде изпратен в Москва за изясняване на всички обстоятелства. И за целта са ни нужни доказателства за неправомерните му действия. Значи маратонките ще бъдат прикрепени към делото на гражданина Фрязин.
Гоша гледаше Тимур с някаква странна печал, сякаш го виждаше за последен път.
— Сега ще тичаш сутрин по валенки — каза той. — И ще чакаш кога ще ти ги върнат от Москва. Правилно ли казвам, другарю полковник?
Този Тимур — какво, мислеше Вячеслав Иванович. Виж, Гоша е истински тигър. Такива винаги са се правили на глупаци. Изглежда, Володка е бил прав. Козлачевски вече разбра накъде отиват работите.
Сега остава да докажат, че рисунъка на подметката, останал върху гуменото килимче, е от тези маратонки. И ако е така, в някоя пукнатина на подметката е останала дори съвсем мъничко кръв.
— Какво ще правим сега? — Вячеслав Иванович погледна Гоша. — Потвърждавате ли, че маратонките марка „Пума“ са собственост на този човек?
— Потвърждавам — кимна Гоша, — така да се каже устно, нямам намерение нищо да подписвам. Достатъчен ви е подписът на този глупак…