Мансуров забеляза това и за да успокои Кадуев, вдигна двете си ръце.
— Ибрахим, най-добре да прекратим този ненужен спор, честна дума. Имаш прекалено много претенции към мен. Ту ми приписваш този, когото наричаш руснак, ту не харесваш жена ми… Стой спокойно, да поговорим за нещо друго. В края на краищата имаме общи цели, има за какво да се споразумеем, макар да не сме избрали много подходящо място.
За първи път от началото на разговора Кадуев се озърна.
— Трябва ми руснака — каза той.
— Знам — кимна Мансуров, като се усмихваше примирително. — И аз бих искал да го видя. Но все повече ми се струва, че ни го е изпратил Аллах, за да не ни позволи да вършим глупости. Вие, чеченците, сте прекалено ожесточени от войната, която, ще кажа с ръка на сърцето, сами започнахте. По-добре се огледай. Колко красота има на този свят, колко спокойствие, забележителни жени. Вие сте се лишили от всичко това, но в името на какво? Нали знаете, че руснаците са готови да ви дадат всичко. Само си живейте и оставете другите да живеят. Те вече усвоиха тази проста истина, която не противоречи нито на Корана, нито на Библията. Аллах ще ви възнагради за всичко. Само не трябва да бързате…
Кадуев присвиваше очи, подсмиваше се, клатеше глава по време на тази реч на Мансуров. После рязко стана:
— Ще ми дадеш ли руснака, както аз ти дадох архивите?
И без да дочака отговора, тръгна към изхода. Посетителите на ресторанта гледаха след него.
Чеченците започнаха да действат на Мансуров на нервите. Понеже са изморени, сега се стараят да прехвърлят умората и ожесточението си на другите. За тях е непоносимо да гледат как едноверци се наслаждават на мирния живот. От това се изостряше чувството им за самота, за бедите си бяха готови да обвиняват целия земен свят.
Мансуров стана тежко от мястото си. Докато гледаше как стават след него телохранителите му, си помисли, че едва ли ще могат да го защитят. Ще се наложи да разчита само на себе си. Щом е заел такава позиция — между Алекпер и Самед, от една страна, и Кадуев — от друга. С други думи — между чука и наковалнята.
Днес, освен това му предстоеше разговор с жена му. Тя обеща да дойде тук по това време. Той погледна часовника си. Както винаги закъснява.
Той излезе от ресторанта. Защо й определи среща именно тук? Или тя му определи? Ами да, тя обича това заведение, построено във времената на благословения застой за посрещането на Брежнев…
Сега малцина си спомнят тази подробност. Още по-малко са тези, които се интересуват. А той, бившият секретар по идеологията, до ден-днешен се вълнува от това. Не може да се каже, че тъгува за предишния живот, но не му е безразличен.
Той стоеше близо до вратата и очакваше Фирюза. Защо не направиха тази среща вкъщи? Изглежда, тук й е по-близо, отколкото до вкъщи — тя постоянно е заета с нещо и е в движение. Може да се отбие за малко, когато й трябват пари. За какво? За кого? Нито веднъж не я беше питал. Може би издържа млад любовник?
Но ето, като че ли нейната кола се задава… Той се спусна към тротоара, протегна с усмивка ръце. И точно тогава от прелитащ край него джип се раздаде къс автоматичен откос. Сякаш огнен обръч сви гърдите на Мансуров. Той направи още две крачки напред към излязлата от колата си жена и падна в ръцете й, губейки съзнание.
Телохранителите му, които изтичаха след него от ресторанта, извадиха пистолетите си и изпратиха няколко изстрела след джипа, който криволичеше между спрелите коли.
— Помогнете! — викаше Фирюза на руски. — Някой да помогне!
Един скочи към нея, друг, напротив, се отдръпна. Тя притискаше до себе си мъжа си, като се стараеше да го удържи и чувстваше как кръвта облива дрехите й. Мансуров хъркаше мъчително и тихо. Телохранителите докараха колата му, също джип, и с пъшкане вкараха тялото на боса си вътре.
— Къде да карам? — обърна се шофьорът към Фирюза.
— Във военната болница! — завика тя. — Наблизо е, веднага зад ъгъла!
Нямаше сили да говори. Крепеше главата на мъжа си върху коленете си, в гърлото му клокочеше. Някой от охраната се обади по мобифона си в болницата.
Фирюза предпазливо го милваше по оредяващите побелели коси. Той застена.
— Не умирай! — прошепна тя отчаяно в ухото му. — Моля те…
По-нататък всичко се развиваше като от само себе си — бързо и координирано. Още на прага на спешното отделение поеха Мансуров и го прехвърлиха на носилка със система. И като отместиха Фирюза и телохранителите, на бегом, го откараха някъде навътре, където със скърцане вече се отваряха вратите на асансьора.