— Ами какво да го правя, като не иска нищо да си признава — засега… И после, помисли сам за какъв дявол ми е този Славей, щом си имам Тимур?
— А мен вече не ме ли броиш? — попита Артьом.
— Виж какво, Артюша, тоест Артьом — въздъхна шумно Гоша, като се облегна назад. — Никога не съм обиждал моите хора. Кажи, не е ли така?
— Така е — кимна Артьом.
— Макар постоянно да ме подозираш. — Гоша му се закани с пръст. — И ако продължаваш да разговаряш така с мен, ще те наричам Артюша… разбрахме ли се? Какво си мислехте, щом Гоша попадна в столицата, вече вири нос, така ли? Говори, така ли е, или не е?
— Е, случвало се е. — Артьом се усмихна за първи път, като оголи от край до край златни зъби.
— Едно не можете да разберете, там не бива да се отличаваш — рече Гоша. — Ето, ти блестиш в цялата тайга със златните си коронки. А за мен не е разрешено. Няма да ме разберат. И ми се наложи още първия ден, щом пристигнах, да сменя златото с металокерамика… Виждаш ли? — Гоша се наведе през масата към Артьом и отвори малко устата си. — По сто и осемдесет долара на зъб. Представяш ли си? А преди това сам знаеш, по твоя препоръка при твоя доктор си направих същите като твоите… Мислех, ще покоря Москва, всички жени ще са мои от такова сияние. Но което не е разрешено — не бива. Техният доктор половин ден се занимава само с мен, зъбите ми вече бяха изпилени… Там всичко решава имиджът.
— Трудно ти е там — изрази малко съчувствие Артьом. — Та какво реши за Томила?
— А какво ти каза Аркан? — попита Гоша, докато си избърсваше устните с опакото на дланта.
— Засега мълчи… Току-що потвърди, че е пуснал Чердака да следи твоята Елена. Казва, че Томила го помолил. И толкоз. Не си признава нищо.
— Значи не сте го питали както трябва — рече Гоша и се намръщи. — А аз, глупакът, дадох и Аркан на Томила. Беше ми вярно куче. Дали да поговоря с него?
— Прекалено много проблеми имаш — отвърна Артьом. — Затова ме извика при себе си, нали?
— За Тимур ли говориш? — попита Гоша. — Вече знаеш ли?
— Твоят Тимур се прецака — измърмори Артьом. — Прекалено много тичаше сутрин. И се натича.
— Животно — изруга Гоша. — Представяш ли си, лепнал се за тия маратонки. Донесох му ги от Германия. Преди това се мъчеше все по обувки да тича… А тези му лепнаха на краката. Само дето не спеше с тях…
— По-добре не го усуквай. Какво се каниш да правиш, питам?
— Ами какво да правя. — Гоша погледна Артьом от упор. — Чакам. Новини от столицата. Знаеш, че те взеха маратонките със себе си. А той къде ли не е бил, в какво ли не е газил с тях.
— И какво ще правим? — попита Артьом, докато палеше цигара.
Гоша не отговори. Стана, отиде до прозореца, загледа се към площада пред хотела, потънал в синевата на сгъстяващия се здрач.
— Време е да се връщам в Москва. Нали официално съм пристигнал за откриването на участъка от нефтопровода. Голям участък — двеста километра — не е шега това.
— Четох, пишеше — кимна Артьом към масичката, отрупана с вестници.
— Както знаеш, не е в моите правила да си тръгна просто така. Трябва да се чисти. За да сме спокойни за тиловете си.
— Значи първо Томила, а после Тимур?
— Изглежда, в такава последователност… — Томила ми досаждаше с тази тръба, помниш ли? Далекогледната. Бях я взел преди това от Ивлев… А изглежда, той я позна, виждал я у тях… И като се лепна: откъде я имаш, та откъде. Престори се, че не разбира намеците ми, кучето, чакаше какво ще кажа аз. Пред всички.
— Много му позволяваше — упрекна го Артьом. — Момчетата се сърдеха.
— Вярвах му. Кой друг остана от приятелите ми, освен него? Аз, казва, съм минал огън и вода. Намекваше да му уредя медните тръби, славата де. Обиждаше се, ако не го вземам на прием в посолството. Не му била харесвала далекогледната ми тръба! Нека сега да мине през тази тръба! Като през огън и вода.
— Може — съгласи се след пауза Артьом.
— Но не ти! — тупна го по рамото Гоша. — Да задействаме Тимур за последно. Защо да си товариш излишно душата? Прав ли съм?
— Значи няма да говориш с Томила? — попита Артьом.
— Нямам време. Ту това, ту друго… Трябва да се обадя в министерството. Началниците искат да се връщам.
— Не могат да дишат там без тебе — усмихна се Артьом.
— Ще дойде и моето време. Да имах по-смели момчета, на които да мога да се облегна, както на тебе… А къде е сега Томила? Далече ли?