— Здравей, Артьом, здравей, драги — вежливо поздрави той. — Как си? Как я караш?
— Ти? — изненада се Артьом. — Ти с момчетата ли си?
— С какви момчета? А, с тези ли, от които взех колата на заем? — попита Тимур.
— Как на заем? — Артьом явно беше объркан. Сега всички ще знаят колко е опасен!
— Много просто, драги. Те счупиха моята, натикаха я в снега, наложи се да взема тяхната…
— Къде си? — попита Артьом вече спокойно, след като се овладя.
— В колата, нали знаеш…
— Отиваш ли някъде? — попита Артьом.
— Возя се. Не мога ли да се повозя?
И в това време ревът на излитащ самолет заглуши гласа на Тимур.
Артьом изпсува и хвърли слушалката. Сетне избра номера на Гоша:
— Слушай, имаме проблем… Просто не знам какво да правя…
— Какво пак? — Гласът на Гоша беше сънен.
— Башкир е объркал всичко на пияна глава! Нали се разбрахме. Първо Томила, с него ще свърши Тимур, после самия Тимур.
— Няма нищо — рече Гоша. — Защо си се притеснил толкова? Башкир ми каза, че Тимур е тръгнал към летището. С багаж… Дори не ме е уведомил. И аз не се стърпях. Наредих да го придружат до гората. А с Томила ще се наложи да се заеме някой друг… Ще се заемеш ти.
— Слушай, смени си батериите в главата! — рече Артьом, като с усилие прикриваше яростта си. — Сега Тимур отива на летището! С колата на Башкир! Звъннах им в колата, а там Тимур… разбираш ли? Ти наистина какво се навираш, където не те канят? Защо смени плана? Сега оня ще се качи на сребърния самолет и къде ще го търся после?
— Спокойно — измърмори объркано Гоша. — По-полека… Нещо не разбрах добре. Та те бяха петима.
— И аз не разбирам — рече Артьом. — Като ми възложи всичко това, защо се месиш?
— Мислиш, че и петимата?
— Сега мисля за друго! — извика Артьом. — Съобразяваш ли, че той може всички ни да повлече? И че в неговия Дагестан вече нищо не можеш да му направиш…
— Добре де, не пискай — каза Гоша. — Ще намерим изход, не ни е за първи път… Карай на летището.
— Мислиш, че ще ме чака там? Или ще задържат полета, за който се е приготвил?
— Моя работа какво мисля — отговори Гоша с ледена ярост. Мятай се на колата и препускай за там! И го намери.
И изключи апарата, като си хапеше устните. След като помисли, избра друг номер.
— На никого не може да разчита човек!… Самурай, ти ли си? Гоша е на телефона… Кой е от нашите на метеорологичната станция? Самсонов? Добре ли го познаваш? Нека ми затвори за два часа летището. Още от тази минута… Няма да го уволнят… Хубаво де! Аз ще ги уволня! В краен случай да дойде при мен на работа. Ще ми съобщава личната прогноза. Разбра ли ме? Колко? Колкото поиска. Кажи му, че ще му стигне за внуците и правнуците. Действай, Самурай, няма време. Всяка секунда е скъпа.
И после, като хапеше пак устните си, звънна на Артьом:
— На път ли си? Ще затворят летището за два часа. Ще ти стигнат ли?
— Как успя? — учуди се Артьом.
— Имаме един синоптик. Сега заплашва, че на пистата ще се изсипе снежна буря. Така че натискай педала! И не забравяй да поздравиш Тимурчо от мен, кажи му, че ми дължи нещо. Намекни за Томила… Няма аз да те уча. С колко караш?
— Сто и десет — отговори Артьом.
— Дай сто и четирийсет!
— Нали знаеш какъв е пътят…
— Гледай сега да ми катастрофираш Каква ти е колата?
— Сякаш не знаеш… — рече Артьом, като даде газ. — БМВ, миналогодишен модел.
— А кой ти я подари? И за какво съм ти я подарил?
— Добре де, не ми натяквай — отговори Артьом. — Пречиш ми да следя пътя.
Гоша изпсува, взе бутилка коняк, извади със зъби тапата, изпи си нормата и легна с блажен вид на дивана.
Един дявол знае как изпусна Тимур. Нали Тимур още не си е изработил своето. Трябваше да пререже гърлото на Томила… Артьом пък трябваше да ликвидира Тимур. После всичко щеше да тръгне в обратна последователност — първо намират Тимур с куршум в тила, а чак след това — Томила с прерязано гърло. И ето че почти всичко се провали. Щом усетил какво го очаква, Тимур духнал… И всичко това стана, защото Тимурчо го домързя навреме да си смени позорните обувки.
Гоша си мърмореше всичко това на глас, като се унасяше в сън, после се стресна, спомни си, че утре трябва да бъде на пуска на нефтопровода, а вдругиден на колегия в министерството в Москва. Там трябва да рапортува, че дадената отсечка е предадена и приета само с „много добър“ и „отличен“, както е било винаги, където е командвал и където лично е поемал отговорността… И затова министърът ще го дръпне настрана и пак ще предложи на него, такъв динамичен и енергичен човек, поста на свой заместник, а той пак ще откаже, защото постът на заместник-министър е трамплин, който ще го подхвърли прекалено високо… Виж, губернатор — това е друг разговор. Зойка, разбира се, ще ревне, няма да иска да напуска столицата. Дявол да я вземе, нека стои в Москва, има кой да я следи, а виж, него, няма да има кой да следи в родната тайга…