Телефонното позвъняване го изтръгна от дрямката.
— Гоша… — Гласът на Артьом бе неузнаваем. — Точно така е, чуваш ли? И петимата. Неведнъж. Представяш ли си?
— Какви петима? Къде си? На летището ли?
— Още не съм. Отбих се в горския пояс. Башкир и момчетата му… Сякаш с един откос ги е покосил. А в ръцете им пистолетите са със спуснати предпазители… Той да не е бил с калашник?
— Слушай, аз къде ти заповядах да бъдеш! — ревна Гоша. — За какво си губиш времето? Мислех, че вече си на летището!
— Не ми викай… Жал ми е за момчетата.
— Мислиш, че на мен не е? — заплака Гоша. — След това ще се наплачем! Чуваш ли?
— Я да вървиш на… — отчетливо каза Артьом и изключи връзката, после започна да изкарва колата по коловоза, който преди час бе направил Тимур.
До летището вече караше, без да спира. Стараеше се да не мисли за нищо. Жалко за момчетата. Решиха, че ще се справят с Тимур набързо. А този господинчо нямал грешка. И Гоша може да бъде разбран. Разбира се, не бива да се изпуска Тимур. Отмъстителен е, гадината… Нищо няма да забрави, ще припомни всичко и на всички.
Тимур седеше на мястото си в самолета, излитащ за Красноярск и поглеждаше часовника си.
Вече повече от час не могат да излетят. Заради времето… Стюардесите вдигат рамене: ще се наложи да потърпите. Задава се снежна буря. Засега никой не я вижда, но синоптиците няма да лъжат. А защо така реват турбините и не му дават покой? Затворено ли е летището, или не е? Сигурно е затворено. Но нещо не прилича на буря, говорят си пътниците. Мнозина се опитват да заспят. Някои четат. А Тимур го обзе безпокойство. Защо се обади по телефона на Артьом? Не искаше да му казва, но ревът на излитащия самолет издаде всичко… Разбира се, шефът е всесилен, но чак да развали времето? Наистина, за това са му достатъчни и проклетите синоптици…
Тимур стана и отиде при стюардесата.
— Какво има, не ви ли е добре?
— Да, момиче, съвсем ми е зле… Може ли да изляза на въздух? Трябва да отида до лекаря.
Тя поклати глава.
— Нали чувате, турбините реват. Ще се наложи да потърпите.
— Ами ако много ви помоля? За болен човек може да се направи изключение. Може ли да отида при командира?
— Гражданино, седнете си на мястото — каза другата стюардеса, по-възрастната. — Ако не ви е добре, веднага ще ви бъде оказана помощ…
— Сърцето… — Тимур се хвана за гърдите и изведнъж видя през илюминатора как към самолета приближава познатото БМВ на Артьом… И Артьом изскача, тича към носа на самолета, крещи нещо и сочи към командира.
— Седнете си на мястото — каза още веднъж строгата стюардеса.
Тимур сви рамене и се върна на мястото си. По дяволите… реши да не рискува и хвърли глока си. Там, в родния Дагестан, щеше да си намери друг…
Тимур си седна на мястото, затвори очи, направи се на спящ. Само че кого ще измамиш, мислеше си той, щом шефът го е намерил.
Той е затворил летището, за да го свали от самолета. Как можа да се усъмни във възможностите на господаря си?
Защо така се уплаших, съкрушаваше се наум Тимур, защо вдигнах телефона? Но ако не бях отговорил, те все едно, щяха да ме издирят. Пак нямаше да излетя.
Той отвори очи, защото почувства върху себе си погледа на Артьом.
— Ставай, Тимур — рече Артьом. — Шефът не е доволен. Ставай, не задържай хората.
— Защо трябва да ставам? — опита се да протестира Тимур. — Купил съм си билет. Това е моето място.
Пътниците ги гледаха, без да разбират какво става. Нали току-що искаше да слезе от самолета. Сега, когато искат да го отведат, се опъва.
— Да вървим, Тимур — говореше Артьом и го гледаше тъжно. Сега приличаше по нещо на шефа, властелина на чуждите съдби. — Погледни през илюминатора. Цялото летище сме затворили заради теб. Шефът още сега иска да те види.