— Гоша иска да ме види? — трепна Тимур.
Това му даваше надежда. Той ще обясни всичко на Гоша. Че са го нападнали, а той… Той е искал да се скрие от московските ченгета. Гоша ще разбере. Ще разбере и ще повярва на верния си Тимур.
Трябва да тръгна, каза си той. Изглежда, Артьом не лъже. Гоша го вика при себе си. Тук пред чуждите хора нищо няма да може да обясни или да държи на своето. Няма го неговият глок. А Артьом сигурно е със своя.
Той стана, метна на рамо чантата си. Какъв труд и хитрувания му струваше да внесе в самолета доларите. Значи всичко е напразно? Всесилният господар дори е научил, че избягалият роб се е качил точно на този самолет, а не на другия за Кавказ…
Тимур тръгна към стълбичката с вдървени крака. Всички гледаха към него. Всички, както и преди, не разбираха нищо.
Долу чакаха момчетата на Тимур, знаменитата „Деветка“. Безполезно е да се крие от тях. Това не са сополанковците, които останаха да лежат там, в горския пояс…
— Ти ли ликвидира Башкир и момчетата? — попита полугласно Артьом, когато стъпиха на земята. — Ти, ти… Не се оправдавай.
В гласа му се чувстваше възхищение.
— Ти си направо Терминатор три! — каза той и цялото му обкръжение се засмя. — Не съм очаквал… Не ме гледай така! Всичко е нормално… Томила е изпратил Башкир след теб. Наредил да те ликвидират. Мислел, че се каниш да пропееш, за да си спасиш кожата.
— Томила ли? — спря Тимур. И почувства как го изпълва облекчение и нарастваща злоба. — Виж кой бил! А аз помислих, че е шефът…
10.
Седях във фотьойла и наблюдавах Витя Солонин, който ходеше насам-натам из стаята.
На вратата се почука.
— Влезте — казах аз.
Влезе дежурният и свали от подноса купчина разноцветни книжа с винетки и без. Покани за господин Къриган — конференции, презентации, приеми. Без да гледа, Солонин ги запрати в кошчето за боклук.
— Търсен си — казах аз. — Засега те приемат за акула от нефтения бизнес.
— Скоро ще престанат — въздъхна Витя. — Вече се показах навсякъде, където е възможно. Кога ще дойде заповед да си плюем на петите, Александър Борисович?
— Няма да е, преди да намерим онези дяволски архиви.
— Смятате, че няма да минем без госпожа Мансурова? — попита той.
— Смятам, че докато напразно си губим времето, другите вече настъпват към нея.
— Тя има охрана — каза той. — А госпожа Мансурова ни вярва. Това вече е преимущество. Но трябва да се свържем с нея, при това колкото се може по-бързо.
— Звъни! — подадох му телефона.
— По-добре ти — отказа Солонин.
— Тя харесва повече теб.
— Това няма никакво отношение към работата — възрази Витя.
С него не може да се излезе на глава. Щом се заинати — с нищо не можеш го разубеди…
Избрах номера й.
Никой не вдигаше слушалката. Пак избрах номера — може случайно да е станала грешка. Отново дълго пиукане. Витя се намръщи — сигурен знак, че сега ще започне да облича амуницията си, за да превзема с щурм родовия замък на Мансуров.
Но този път оттатък се обадиха. Женско гласче съобщи на хубав английски:
— Госпожа Мансурова сега е заета. Какво да й предам?
Пфу, Господи… Погледнах си часовника. Фирюза сигурно е още в леглото си. Сякаш се съревновават с госпожа Делара. Но тя поне след спектакъл се успива, на нея е разрешено да става късно. Между другото, отдавна няма никакви новини от Делара. Никога нямаше да помисля, че между нея и мъжа на Фирюза може да има нещо…
А дали тя не може да хвърли светлина върху тайната на господин Мансуров?
— Ало? — чух гласа на Фирюза, — кой е?
— Извинете за безпокойството. Косецки се обажда, ако си спомняте.
— Говорете на руски — каза тя. — Тези, които могат да ни подслушат, сигурно знаят английски. Та какво искахте да ми кажете?
Изглежда, че беше в леглото. Гласът й звучеше отпуснато. Във всеки случай не се чуваше плискането на вода, както миналия път.
— Аз и моят приятел смятаме, че ви застрашава опасност.
— А, за това ли… — Тя се прозя и аз изведнъж си представих много нагледно как се протегна в прозрачния си пеньоар.
Ако се съди по всичко, опасността за съпруга й е минала. Безутешните вдовици не разговарят така.
— Как са нещата около мъжа ви?