— Защо тряскате така, Вячеслав Иванович! Скоро ще се наложи да сменям вратата от вашите блъскания. А нямаме пари за това. Дай Боже да можем поне да нахраним навреме затворниците. Да дадем заплатите на надзирателите, докато не са избягали и последните.
— Какво се мъчиш да ме разнежиш? — махна с ръка Грязнов и седна в креслото. — Седиш си тука, а не знаеш какво става в килиите.
— Знам аз, всичко знам… — въздъхна Туреев и вдигна очи към тавана. — Но какво можем ние? Какво? Престъпността расте. Ако ги хващате по по-малко, ще можем да си поемем дъх… Но това между другото, в рамките на шегата. Какво по-конкретно те е развълнувало този път, драги Вячеслав Иванович?
Те явно се познаваха отдавна, но приятелското „ти“ така и не беше се установило помежду им.
— Какво става при вас в триста и четиринадесета килия? — попита Грязнов.
— Че какво става? — присвил късогледите си очи, Туреев прелисти наредените пред него книжа. — В рапортите не е отбелязано нищо. Там всичко е нормално, от страна на затворниците няма жалби.
— Няма значи? — подскочи Грязнов и пак кипна. — Току-що бях там, едно момче едва не е било убито! Пребили го и по всичко личи, че са го изнасилили. Николай Панкратов. Лично изпратих надзирателя да го занесе на ръце във вашата санитарна част. Ти поне знаеш ли какво става там?
— Знам, че всички килии при нас са пренаселени — отговори Туреев, като повиши глас. — Знам, че колкото повече затворници изпращат, които очакват края на следствието и началото на съда, толкова по-малко надзиратели ни остават. Хората просто бягат оттук, а адвокатите не ни дават мира. Оплакват се от нарушаване на условията за държане на затворниците. И при цялото ми уважение към вас, Вячеслав Иванович, ми е странно да ви гледам в ролята на такъв самозван адвокат.
И хвърли ядосано молива на бюрото.
— Гена — рече тихо, сдържайки се Грязнов. — Кажи и още нещо. За това, че следователите се разтакават, а съдилищата не успяват да разгледат делата. Така да е. Това е известно. А защо в килията, за която ти казах, се държат само кавказци — това ми обясни. Какво, не можеше ли равномерно да ги разпределите из различни килии?
— Смайваш ме, Вячеслав Иванович — въздъхна Туреев. — Ти вестници не четеш ли? Опитай се да кажеш такова нещо на нашите журналисти! Ще ви направят на нищо на цели страници… Твоите кавказци не са кавказци, а руснаци.
— Там май има азербайджанци — рече Грязнов. — Те тероризират останалите.
— Лицата от славянска националност ли? — попита насмешливо Туреев. — Така ли? Ако започна да сортирам всички по етнически признак, още утре либералните ни издания ще вдигнат такъв вой… Макар че струва ми се, няма да допуснем никаква дискриминация. Но за тях е подозрително! От къде на къде сме разделили по този начин затворниците… — Той разтърка оголяващата си глава. — Добре де. Да чуя конкретно. Какво, кой, как и защо. Ще запиша вашите забележки и пожелания. И в най-близко време ще поправим това, което можем! А какъв ви е този Панкратов, Вячеслав Иванович? Казвам го не защото няма да проведем вътрешно разследване, което, да си кажем правичката, не се знае как ще завърши, но все пак, като имаме предвид…
— Не трябва нищо да вземаш предвид! — избухна Грязнов. — Не е толкова важно какъв ми е! За теб е никой… Гена, разбери, тук поощрявате безнаказаността, от която престъпността се плоди в геометрична прогресия. Видях там един с анцуг…
— Рустам Мансуров — подсказа Туреев. — Един нагъл хлапак, нали? Разправя се повече от другите, заплашва с брат си… Чували сме. Вече ходатайстваха за него, защитаваха го, влагаха политически смисъл във всичко. А какво да правим, като брат му е важна клечка в нефтения бизнес? Като този брат купува в Чечня руски пленници и шантажира, че ще ги убие, ако тук обиждат по-малкото му братче? И всички казват: не се разправяйте с този Рустам. Ще има последствия, и все в този дух — неадекватни неща…
Двамата помълчаха.
— Но нали няма да убие пленените? — попита Грязнов.
— Надявам се. Всички се надяваме. — Туреев си записа нещо на едно листче, което взе от камарата до телефона. — Виж какво съм готов да направя, Вячеслав Иванович. И само заради вас. Ще преместя под разни предлози всички руснаци от килията. Макар че какво нарушение има тук?
— Как какво? — усмихна се Грязнов. — Ще напишат, че си създал гето за лица от кавказка националност в една отделно взета килия.
— Точно така, сега и вие разбрахте… — каза Туреев, вдигна телефонната слушалка и набра номер. — Нещо повече, ще заговорят за геноцид… Марина? При вас е постъпило онова момче…