— Николай Панкратов — подсказа Грязнов.
— Панкратов. Да. Дойде ли в съзнание? — Туреев закри с ръка микрофона и каза на Грязнов: — Състоянието му е тежко. Ще ни помогнете ли с биолози — кръвна група, сперма, каквото трябва?…
— Няма проблеми — отговори Грязнов, — сега ще позвъня в отдел „Съдебномедицинска експертиза“.
— Да дойдат в здравния пункт, ще се разпоредя да ги пуснат — каза Туреев. — В края на краищата трябва да поставим на място тези храбреци.
Известно време той гледаше мълчаливо Грязнов, докато бършеше избилата на челото си пот. После попита:
— Да кажем, ще направим експертиза… А после?
— Пиши рапорт, възбуждай дело, аз ще се свържа с Главна прокуратура, ще определят следовател — рече Грязнов и стана. — Следователят ще се оправи. Разбирам за какво питаш… За пленниците… Ще видим какво може да се направи. Но не може да се оставя това така. Там, в килията, има още петнадесетина такива като Панкратов. А тези, от Кавказ, засега чакат как ще свърши всичко за техния Рустам. Не бива да се оставя така. Затова, Гена, да се разберем веднага. На шефа — нито гък. Разбра ли? Вашият шеф гледа откъде духа вятърът. Началството ще говори за целесъобразност — политическа и морална…
— Самият вие сте началство, Вячеслав Иванович, макар и не наше — усмихна се Туреев. — Ох, чувствам, ще изхвърча презглава оттук.
— Твоят Олимп не е много висок — каза Грязнов, като хвана дръжката на вратата. — Ще дойдеш ли при мен в МУР?
— Като какъв? — махна с ръка Туреев. — Оперативен работник?
— Началник на канцелария. Ще подреждаш кламерите — рече Грязнов. — Извинявай, разбира се, но такава работата ще съответства повече на характера ти…
На връщане от Бутирка се чувстваше недоволен от себе си. Все пак не бива да действа безогледно — да въвежда своите закони на чуждо място.
Веднъж ходи в Индия на екскурзия. Екскурзоводът веднага ги предупреди: да не се дава милостиня на просяците.
Съветът влезе през едното му ухо и излезе през другото и той даде на най-окаяното момченце на около пет години. И веднага върху него се стовари тълпата — всички дрипави, с чокани вместо ръце и крака — откъде се взеха толкова. Те го хващаха за ръцете, за дрехите, умоляваха го, от зловонния им дъх му се зави свят.
Освободи го местната полиция, сам нямаше да може да се измъкне от плена…
Колкото хора в Бутирка, толкова и болка, и страдания, разрушени животи, да не говорим за здравето…
Да вземем само това, че ги държат с години, докато дойде съдът — ето проблемът на проблемите. Защото мнозина от тези мъченици ги очаква незначително наказание…
В собствения си кабинет Грязнов влезе по-мрачен от облак. Погледна изпитателно изпречилия му се на пътя Володя Фрязин.
— Тука ли си още?
— Летището в Тюмен е затворено за денонощие поради виелица — каза той.
— По дяволите този Тюмен… Ще се оправим тук. Какво знаеш за заместник-генералния директор Бригаднов?
Володя му подаде мълчаливо снимките на трупа в моргата.
Прерязано гърло, от едното ухо до другото. На лицето отпечатък от предсмъртна мъка, главата — хлътнала в раменете.
— Имам усещането, че го е познал, не ти ли се струва? — попита Грязнов, настанявайки се на бюрото си. — И се е изплашил… Я ми покажи същите снимки на неговия шеф Ивлев.
— Виж, дори не съм си помислял за това. — Володя поклати глава и подаде снимките на шефа. — А вие веднага решихте да сравнявате…
— Като поработиш колкото мен — рече Грязнов, докато разглеждаше снимките, — след това ще започнеш да пееш дитирамби за шефовете. — Ето виж: Ивлев и Бригаднов започнаха да си приличат по нещо. Еднакъв израз на лицето.
— Сигурно страхът от смъртта е еднакъв у всички.
— Така е. Но Бригаднов вече е знаел за случилото се с Ивлев, а първият не знае какво го очаква. И явно се е изплашил предварително. Тук като че ли има различен страх, разбираш ли? Бригаднов, още щом вижда убиеца, веднага си е спомнил какво се е случило с предшественика му. Уплахата му може да е била фатална. Правена ли е аутопсия? Да не е починал по-напред от разрив на сърцето, а после от ръката на убиеца?
— Точно така е станало — потвърди Володя възхитено.
— Направи ли оглед на мястото, където е убит Бригаднов?