— По цялото стълбище имаше кръв. И върху нея следи от обувките на убиеца — отговори Володя. — Съседите дори не са си подали носа. Страхували са се. Само позвънили в милицията. Казват, че не е имало шум и пиянски разправии. Макар да е намерен алкохол в кръвта на Бригаднов. Жена му казва, че май непосредствено преди това е пил.
— А ти какво мислиш по този въпрос? — попита Грязнов, докато гледаше снимките.
— Какво има да мисля? Същият почерк, както при убийството на Ивлев.
— Гледа ли в картотеката? Проверява ли компютърните файлове? — попита Грязнов. — Има ли нещо подобно?
— Няма нищо.
— А къде е убиецът? Не може да се е изпарил на небето заедно с жертвата? — рече уморено Грязнов. — Не го усуквай, казвай всичко, което знаеш… Къде се е дянал?
— След няколко минути от съседния двор е тръгнала кола. Казват, лада шестица.
— Казват… — измърмори сърдито Грязнов. — Кой казва? Бабите, дето са насядали по пейката ли? И са видели в тъмното…
Володя мълчеше. Грязнов се стараеше да не гледа към него, за да скрие раздразнението си.
— Казвам го, защото през два квартала — поясни Володя, — в Дегунино, е била намерена изоставена лада шестица, открадната преди това. КАТ са успели да я върнат на собственика.
— Така ли? — Грязнов вдигна очите си към него. — Защо не каза веднага?
— Очаквах насочващите ви въпроси. — Володя направи опит да се усмихне.
Трудно ще му бъде при нас, помисли Грязнов. Липсва му жестокост, хватка. Макар да е умно момче, работливо, честно.
— Собственикът сигурно вече е измил колата си — въздъхна Грязнов.
— Колата е била открадната четири часа преди извършването на убийството — каза Володя. — За това свидетелства заявлението на собственика. Решили, че са я задигнали хлапета. Повозили са се и я захвърлили…
— Разбира се, на най-видното място ли са я намерили? — попита Грязнов. — Там, където вече всичко е изпотъпкано.
Володя кимна утвърдително.
— Как мислите, дали престъпникът не е разчитал точно на това? — попита той.
— Или престъпниците — мрачно отвърна Грязнов. — Обърни внимание, тук нещата не се съгласуват добре. Истинският килър няма да коли с нож. Рискът е голям. А този фокус с колата го е направил нормален, имитирал е хлапашка работа. Разбираш ли, почерците са различни при този, който е откраднал колата, и този, който е убивал Бригаднов. Нека се опитаме да възстановим събитието. Те са го чакали. После са си тръгнали и са зарязали колата, както казваш — на видно място. Излиза, че там ги е чакала друга кола. Като начало ладата им е била нужна, защото не прави впечатление. Някой видял ли е там другата кола, в която са се качили после?
— Кой да обърне внимание? — махна с ръка Володя. — Нали са убивали на друго място.
— Точно на това са разчитали — съгласи се с него Грязнов. — Но нищо, всеки хитрец си намира майстора. Виж какво ще направим сега… — Той погледна часовника си. — Ще отидем при собственика на ладата. Всичко се случва. Сигурно е измил колата, но може пък да е останало нещо вътре…
11.
Самед гледаше Рахим Мансуров и нервно тракаше зърната на броеницата, докато онзи му крещеше и излагаше исканията си.
— Не разбирам какво искате от мен? — каза той колкото се може по-спокойно. — Вашият брат е обвинен в изнасилване и нанасяне на побои над непълнолетни. В затвора вече е извършил насилие — полов акт с мъж — и също така е пребил с останалите затворници руското момче Панкратов, ако не греша. И искате да го пуснат под гаранция? Искате да гарантираме за законопослушното му поведение?
— Защо ти, азербайджанският младеж, роднина на президента, говориш с мен на чужд език? — Рахим Мансуров вдигна ръцете си към тавана. — На езика на убийците на нашия народ! Подкупили са те, за да разговаряш така с мен, нали? Аллах вижда и чува как ближеш задника на неверниците!
Последните думи произнесе на руски.
Самед се усмихна.
— Ами да, струва ми се, сам обяснихте, уважаеми, защо се налага да разговарям с вас на езика на страната, в която се намирам. Просто така по-добре ще се разберем… Разбирате ли какво възмущение предизвикваме, когато прикриваме престъпленията на такива като брат ви?
— Рустам не е престъпник! — Рахим Мансуров размаха пръст пред носа на Самед. — Нека нашият съд ми го каже. А на руския съд аз никога няма да повярвам!