Бившият комунист е станал правоверен, внушил си е, че е пророк. А брат му Рустам е направил скандали и пиянски истории в ресторантите „Интурист“ и „Гюлистан“, осквернил е с курвите си Алеята на свидетелите, където са погребани жертвите от руската бронеколона, нахлула преди няколко години в Баку…
Чеченците можаха да се защитят, а нашите националисти подвиха опашки в Карабах… Сега са станали нагли.
Братът на Мансуров не е воювал. Но за това не е прието да се говори. За това хората си шепнат и се озъртат. Нали на такива като Мансуров се крепи икономиката на днешен Азербайджан. Нека да е съсипана, нека да е остаряла, но е така обещаваща…
Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Самед погледна часовника и вдигна слушалката:
— Алекпер, ти ли си? Откъде се обаждаш?
— Аз съм в Техеран.
— Как се оказа там?
— В нашето посолство съм… По чудо се измъкнах. Никак не мога да се свържа с Баку. Какво се е случило там? Посланикът казва, че уж били изпратени хора за мен, които трябва да ме придружават. Но връзката през цялото време се прекъсва. Помислих, че знаеш нещо…
— Вече си свободен? — попита развълнувано Самед. — Аллах ми е свидетел колко се радвам… Но мога да позвъня оттук и да разбера всичко. Можеш ли да ми звъннеш после пак тук, по сателитния телефон?
— Да, да, разбира се… — объркано отговори Алекпер. — Просто не разбирам. Москва е толкова далеч оттук, а толкова добре те чувам… Може ли да се е случило нещо там? Например с татко?
— Не мисли за лоши неща — каза Самед. — Правилно, че ми позвъни тук. Първи щяхме да научим, ако имаше някакво нещастие. По-добре да прекъснем сега разговора, а аз да позвъня в Баку и след известно време пак да ми се обадиш… Или по-добре да го направи посланикът, как мислиш?
— Самед, обади се ти — каза Алекпер и гласът му трепна. — Сега не вярвам на никого. Само на татко и на теб. Всички ме предават. Всички са готови да забият нож в гърба ми.
— Е, хайде сега — каза Самед, за да го успокои. — Прекалено си развълнуван. Уверявам те, просто някаква техническа неизправност. Звънни ми пак след десет минути. Става ли?
— Добре — съгласи се Алекпер. — Само че напразно ме успокояваш, братко. Не можеш да си представиш какво преживях. — И затвори.
Самед погледна замислено апарата. Алекпер, силният и мъжествен негов братовчед, няма да започне да се оплаква просто така… Самият Самед едва днес почувства, че се надига нещо ужасно. Поведението на Мансуров сякаш му го подсказваше.
Баку стана вкусен кокал за много авантюристи по света. Точно така е било и в началото на века. Тогава към родината също са протегнали ръце тогавашните хитреци. Но къде ще се мерят със сегашните, въоръжени с още по-голяма безпринципност и съвременна техника.
Уви, разривът между техническите възможности и моралните норми все повече се увеличава. Техниката не стои на едно място, а моралът пада. Страшно е да си помислиш, че в недалечно бъдеще някой терорист може да побере атомен завод в обикновено куфарче и спокойно да го „забрави“ някъде…
Размишляваше за това, докато въртеше безброй номера и кодове, за да се свърже с Баку. Навсякъде дава заето. Какво става, по дяволите?
Вече отчаян, позвъни на Новруз. Връзката веднага заработи.
— Новруз, не спиш ли? Не те ли събудих?
— Какво говориш, Самед, как можа да си помислиш…
— Какво става там при вас?
— Нашите приятели са направили някои записи на разговори, ти знаеш къде…
— Новруз, не е възможно нашият разговор да се подслушва, говори направо.
— Не вярвам да е така.
— Та какво казваш става при вас? Току-що ми се обади Алекпер от Техеран. Не може да се свърже с никого.
— Знам само, че са изпратени хора в Мехрабад, за да го посрещнат там.
— Научи по-подробно, Новруз. Страхувам се, освобождението на Алекпер за прекалено много хора е кост в гърлото. Възможно е там, в плен, да е научил нещо.
— Нашите приятели също така мислят. Но засега разшифроват разговорите, записани на приема.
— Новруз, не говори излишни неща. Всичко разбрах. Ами ако записват и нас?
— Значи и ти се страхуваш?
— Току-що при мен беше Рахим Мансуров.
— Нима е в Москва?
— Брат му е в затвора. Иска да го откупи. Държа се предизвикателно. Сякаш властта е вече в джоба му. Не можем да допуснем такива като него да постигнат своето.