— За какво говорите! — започна да се вълнува Самед. — Кой, как и кога ще го направи? И дали има съответната апаратура? Какво, господин Къриган също ли тръгва за там? Това ми дава надежда.
— Тогава да не губим време — казах аз. — Всичко е въпрос на часове. Или дори на минути. Възможно е похитителите на вашия братовчед вече да са там някъде наблизо. Боя се, че вече няма да го отведат в Акапулко. Трябва да има парола за господин Къриган, разбирате ли? Добре ще е, ако предадете в посолството на Техеран някакви опознавателни думи за него.
— Откъде ви хрумна, че се канят да отвлекат Алекпер? — попита Самед.
— Аз на тяхно място щях да постъпя по този начин — казах, без да скривам нетърпението си. — Това първо. Второ, още не са се споразумели с похитителите за цената. Може още да се пазарят. Във всеки случай намеренията им бяха такива — ние прослушахме запис на техен разговор. Но не е известно какво е станало след това.
— Убедихте ме — каза предпазливият Самед, след като помисли малко. — Ще ви дам парола. Попитайте чичо коя книга обичам най-много. Алекпер също знае. На триста и седма страница на това издание, което имаме и той, и аз, осми ред отгоре. Петата дума, ако се брои отдясно. За това ще знаете вие и Алекпер. Никой друг. Това и ще бъде паролата. Може още сега да звъннете на чичо Мешади. Той ще предаде по сателитния телефон в нашето посолство за Алекпер.
Солонин, все още застанал на вратата, недоволно се намръщи: още едно главоболие — някаква си парола…
— Не бих искал да губя повече време — казах на Самед. — Още сега ще позвъним на чичо ви.
— И последното — продължи Самед. — Ще ви отнема още минутка, не повече. Става дума за нефтения бос Мансуров. Той сега е тук, в Москва. Кроеше нещо, държа се безобразно, сякаш властта му е вече в джоба. Наложи се да го предам на милицията. Вие имате връзки. Не може ли да го подържат там колкото може по-дълго?
Тази молба не ми хареса много и нищо не обещах на Самед. А на чичото позвъних веднага.
— Всемилостиви — назова той думата за парола. — Само не се учудвайте. Самед внимателно изучава световните религии. Новият завет е любимата му книга. Ще позвъня в Техеран.
— Всемилостиви — повтори след мен Солонин. — Добре, ще видим как ще се развият там събитията с вашите тайнствени думички.
Той замина, а аз отново включих магнетофона. Вече не ми се спеше. Толкова събития за една нощ. Спи ли се след такова нещо? Трябва да послушам още двамата братя…
„… Кажи му, че и ние сме хора зависими — произнесе Русих-старши, чийто глас вече свободно различавах, въпреки силните смущения. — И зад нас стои някой. — И се нахвърли върху брат си: — Превеждай! Колко мангизи дадох да изучиш английския. Превеждаш отгоре-отгоре…“
„Знам кого представлявате — вежливо отговори Ибн Фатали, след като изслуша превода. — Миналата есен разговарях с един човек на сесията на ОПЕК във Виена. Там той присъстваше на скромната длъжност съветник на председателя на вашата делегация. Между другото, сведущ, волеви и с широк кръгозор, въпреки сравнително младата му възраст… Помня, че председателят се обръщаше към него фамилиарно — Гоша.“
„Щом знаете — рече Льоха, — трябва да разбирате и нас.“
„Какво му каза?“ — попита Костюха.
„За господаря — отвърна Льоха. — Защо, не бива ли?“
„Аз водя разговора — заяви по-големият брат, — твоята работа е само да превеждаш, а не да припкаш като теле пред майка си.“
„Мисля, че Гоша ще отиде далеч“ — каза Ибн Фатали, след като изчака да свърши разправията им.
Явно преводачът беше пиян, пъхаше се, където не му е работата, бъркаше английските думи с руски.
Изключих магнетофона. Колата се отдалечаваше, звукът ставаше по-слаб. При това Льоха с пиянския си коментар затъмняваше смисъла на казаното.
И тъй, отново изплува този Гоша. Неслучайно го спомена чуждият гост Джамил ибн Фатали. Защо той познава този Гоша, а аз не го познавам? Своя съотечественик, когото сигурно органите издирват?
Грешката трябва да се поправи. Може да позвъня в Москва и да попитам Меркулов. Може при тях в прокуратурата да имат нещо за тази популярна в определени кръгове личност?
Погледнах си часовника. Къде да звъня сега… В Москва е едва седем сутринта. Навън е съвсем тъмно. Буря и студ едновременно, ако се вярва на синоптиците.
Все пак трябва да поспя. Не аз си казах това, организмът ми го заяви. В школата на Редуей имаше специални тренировки за бързо заспиване. Тази сутрин не ми потрябваха: заспах моментално, потънах в съня като камък във водата.