15.
Собственикът на ладата шестица първо не искаше да отваря вратата, дълго наднича през шпионката и тогава Грязнов изтласка на преден план Володя Фрязин, като по-благообразен, по-внушаващ доверие. Сетне домакинът се осмели и реши да провери документите на Володя през пролуката на вратата.
Как са изплашили човека, помисли Грязнов, като влезе след Володя в жилището. Домакинът трепна, щом го видя, премести поглед върху Володя, но нищо не каза.
Грязнов оглеждаше мрачно антрето — тясно и затрупано с разни боклуци.
Най-накрая излезе и стопанката — дъвчеше нещо и си оправяше пеньоара, разтворен на могъщата й гръд.
— Само не се обиждайте, но при нашите съседи също бяха дошли едни униформени късно вечерта, размахали си документите под носа им, а след това изнесли всичко ценно. И на това отгоре накарали стопанина да помага…
— Не се обиждаме — рече Грязнов. — Аз самият, когато съм у дома, ако звънне някой, искам да си покаже документите, сетне се обаждам в районната милиция да питам имат ли такъв служител и дали са го изпращали при мен за обиск без нареждане от прокурора…
Володя не издържа и прихна.
— На вас ви е смешно — стопанката сви устни, — а при мен на работа…
— После — прекъсна я Грязнов. — После ще разкажете. А сега ни кажете друго: измихте ли колата, когато ви я върнаха?
— Ами как! — възкликна жената, без да даде възможност на мъжа си да се обади. — Лично аз я измих и излъсках, само пътечките не съм изтупала.
Не била изтупала пътечките — и за това благодаря.
— Бихме искали да огледаме още веднъж колата ви — каза Володя.
Домакинът с важен вид започна да си облича дебелото яке направо върху пижамата.
— Поне си обуй панталона! — рече жената. — Ще те почакат.
— Ще почакаме — потвърди Володя.
Колата стоеше до входа. Володя остави Вячеслав Иванович да мине пред него. Започна да му свети с фенерчето.
Грязнов взе да оглежда пътечките и педалите на колата, като пъшкаше.
Ето я следата. Кръвта е засъхнала и съвсем не се забелязва върху кафявото гумено килимче.
Ако някой е чакал убиеца с колата, той или е седнал до шофьора, или на задната седалка.
Володя му напомни за отпечатъците от маратонки по стълбището. Малко е странно: в такъв студ — и с маратонки…
— Защо стоиш? — каза най-накрая на Володя. — Сваляй отпечатъци от пръсти. От дръжките, от стъклата… Разбира се, това трябва да се извършва със свидетели, а и колко време е минало… Много ли сте я карали след това? — попита той собственика.
— Нито веднъж — отговори човекът. — Все нямаме време. Трябваше да отидем при тъщата. Беше болна.
— Тъщата ще почака — каза Грязнов. — Ще разбере, ако й обясните. Ще кажете, че колата ви е била използвана от престъпници…
Собственикът подсвирна и кимна с разбиране.
— Вие не ни трябвате особено — каза му Володя. — Сами ще се оправим. Не се тревожете. Ще заключим колата и ще ви донесем ключовете.
Собственикът послушно тръгна към стълбището.
— Дисциплина — заключи Володя, като гледаше след него. — Имало ли е нещо такова в биографията му, как мислите?
— Ти пудри кормилото, дръжките, а не ме баламосвай — измърмори Грязнов. — И виж какво: светни ми на педала. За всеки случай… Всичко е възможно.
— Да не мислите, че самият той е седнал да кара? — смая се Володя.
— Нищо не мисля. Но не мога да изключа такава възможност. Още повече че тази мадам, изглежда, не е почистила и педалите…
Грязнов пъшкаше, докато сваляше засъхналата кал от педалите. Едва ли ще даде нещо. Но в тяхната работа никога не знаеш къде ще намериш, къде ще изгубиш.
След половин час бяха готови.
— Как мислиш, дали ще излязат някакви отпечатъци? — попита Грязнов, като се измъкваше от колата.
— Със сигурност на собствениците — отговори Володя. — А пътечката я вземаме, така ли? Има ли отпечатъци по нея?
— Може катаджиите да са оставили… — въздъхна Грязнов. — Това се нарича взаимодействие между различните родове войски.
Той погледна нагоре. На балкона стояха бдителните собственици и гледаха към тях.