— Тя как се казва? — поинтересува се Грязнов.
— Фирюза.
— Значи, ако правилно съм ви разбрал, Александър Борисич, в най-скоро време ще ми изпратите по факса снимки на креватни сцени с еротично съдържание от белгийското посолство?
— Какво възнамеряваш да правиш с тях? — попита Турецки.
— Засега не знам. Но вече знам какво ще правя с братя Мансурови. За всеки поотделно.
— А ти как си? — Турецки реши да смени темата.
— Уморен съм като куче — призна Грязнов. — Не знам как сме по друго, но по концентрация на идиоти на глава от населението рискуваме да излезем на първо място в света. Просто гъмжи, Борисич! Ти там си имаш работа с интелектуалци, разбирам те, но кой ще ми съчувства на мен?
— Какво предлагаш? — попита Турецки.
— Хайде, Саша, излавяй си последните терористи и се връщай. Без теб не се издържа!
— При теб в управлението има толкова свестни момчета — каза Турецки. — Ти си го казвал…
— Аз и сега го казвам. И Володя Фрязин е момче на място.
Но ние тук сме последното огнище на съпротивата. Ясно ли ти е? Засега не са ни удушили и купили.
— Та кой ще те купи? — подигра се Турецки.
— Добре го каза: кому съм нужен аз, старият пръч? — засмя се дрезгаво Грязнов. — Няма с кого да пийна, ето проблемът, Борисич. Твоят Костя Меркулов ме гледа като народен враг, когато предлагам. Няма с кого да се разтуша.
— Свършваме — каза Турецки. — Не мога да харча финансите на ООН, за да слушам питейните ти претенции.
— Страх те е, че ще ти удържат от заплатата? Или спътникът минава зад хоризонта?
— Всичко отива някога зад хоризонта — каза сериозно Турецки. — Слънцето, луната, приятелите, родителите, самият ти…
И затвори.
Грязнов запали цигара и отиде до отвореното прозорче. Въпреки късния час, повечето прозорци в управлението светеха. Но както се казва в такива случаи, да ги вземат мътните. Някъде там, в лабораториите на експертно-криминалното управление сега вземаха за изследване кръв и сперма, пот и прочие, каквото оставя след себе си престъпният свят при мръсните си дела.
Грязнов не вярваше, че ще успеят да открият някакви следи в проклетата жигула, с която е бягал престъпникът, умело внушавайки версията за кражба от пийнали младежи.
Е, ще видим. Макар че вече е време да знаем защо Бригаднов, предприемач от нефтения бизнес, е заклан тук, в Москва, по такъв старинен начин, оставящ по правило множество следи? По същия начин ли са лишили от живот и предшественика му, ръководител на същата компания в Тюмен?
А ние още нищо не знаем за загиналите, помисли Грязнов. Кои са те? Може да е само сблъсък на групировки? Отмъщение заради нещо?
При планинските народи това е много разпространено. Беше чел и чувал за това. Ами ако не са чеченци? Ами ако някой действа, имитирайки чеченците? Тогава — с каква цел?
На вратата се почука. Володя влезе, погледна плахо началника.
— Как е там? — попита Грязнов нетърпеливо.
— Бяхте прав — рече Володя. — Никога нямаше да си помисля…
И седна в креслото, като крепеше бланките с резултатите от изследванията.
Грязнов рязко дръпна от ръцете му резултатите от биологичната и криминалната експертиза. Точно така, намерели са капки кръв върху килимчето и педала за газта на откраднатата кола, съвпадащи по група и прочие съставки с образците кръв, иззети на стълбището на блока, където е бил убит Бригаднов. Експертите заключили, че и в двата случая кръвта е от потърпевшия Бригаднов.
— И какво ни дава това? — попита Грязнов. — Къде са следите на убиеца?
— На килимчето има отпечатък — съкрушено отвърна Володя, сякаш вината е негова.
— Чий?
— На убиеца — каза Володя. — Там, Вячеслав Иванович, има допълнения към акта от експертизата. Те навеждат на мисълта, че убиецът, изглежда, е бил сам. Сам е убил, сам е седнал в колата, която е оставил в съседния двор…
— И какво означава това?
— Възможно е това да е опитен престъпник, ако съдим по действията му след убийството. Той се е постарал да ни подтикне по дирите на неопитен убиец…
— Има някакъв смисъл в предположението ти — каза Грязнов. — Но аз си спомням една приказка. Едно момче работи на строеж и през цялото време кара нещо с кола. Заподозират го, че краде строителни материали. А все не могат да го уличат. Дори веднъж му разглобяват колата на части, но нищо не намират. Минават години, младежът вече не работи на строежа. И го среща веднъж един от полицаите: добре, казва, всичко е минало. Кажи ми какво крадеше? Нищо няма да ти направят, няма да има наказание… Крадях, казва оня. И какво, пита полицаят? Ами коли, това крадях… Винаги си спомням този виц, когато възникват много красиви и сложни загадки. Понякога трябва да се гледа по-просто на нещата. Престъпникът обикновено не е глупак. Старае се да не прави излишни движения. Излишните движения са излишни следи. А колкото по-просто го направи, толкова по по-сложен път ще вървят следователите след него. Ние смятаме, че са го прехвърлили от ладата в някакво ауди, а той просто я зарязал и до най-близкото метро е вървял пеша. Ами ако ладата е била открадната от младежи, а престъпникът е видял това и я е взел, когато на тях им омръзнало да се возят.