В това време някъде горе се отвори странична врата и надзърна нечие бледо лице с къса, възрижа брадичка… И вратата веднага се хлопна.
Автоматичен откос отнесе бариерата, зад която служителят току-що се препираше с посетителя, счупи всички стъкла, които гледаха към градината.
— Ей, руснако, остави ни да си отидем, чу ли? — извика Кадуев. — Или ще изпозастреляме всички, преди да си успял да направиш нещо!
— Дявол те взел! — отговори ядосано Солонин. — Разкарай се оттук! Никакви заложници! Разбра ли ме? Малко ли ти беше самолетът, а? Върви, върви, няма да те закачам. Ако тук нямаше жени, щеше да останеш на място.
— Не се изпречвай повече на пътя ми, руснако! — Кадуев се придвижваше към вратата. Не виждаше лежащия Солонин и се опитваше да се ориентира по гласа, при това стреляше с автомата от едната до другата страна.
Изпуснах ги, помисли си Солонин. Грешката е моя. Трябваше да ги чакам вътре в посолството, а не навън. Ето, и посланикът е недоволен от закъснението ми. При това съсипахме мебелите… Но кой можеше да знае как ще се държат. Дали всички ще влязат в зданието, или част от тях ще останат навън? Само като се убеди, че всички са влезли, можеше да предприеме нещо…
Солонин помогна на служителя да стане.
— Извинете — каза той. — Исках да предам нещо на сина на вашия президент…
— Какво именно? — попита глас от високото, от същата врата, която се беше отворила преди малко.
— Покажете се, тогава ще отговоря — каза Солонин на английски.
Той стоеше между стената и прозореца и следеше придвижването на чеченците отвън, затова не можеше да види говорещия горе. Чеченците бягаха през улицата и се озъртаха.
Служителят се хващаше ту за главата, ту за телефона. И не можеше да се свърже.
— Вземете моя… — Солонин му подаде сателитния си телефон. — Не губете напразно време. Викайте полицията.
Алекпер, а човекът на горния етаж беше той, слизаше по стълбите. На снимката имаше по-цветущ вид.
— Опасността премина — каза Солонин, когато нападателите се скриха зад ъгъла. Не можеше да ги преследва. А къде са прехвалените стражи на революцията, тези муджахидини, чиито навици толкова изучаваше в курсовете при Питър Редуей? Къде е съдът на Шериата? Или е взела връх пак тази революционна целесъобразност? И просто са пуснали на свобода братята по борба с неверните, отвлекли самолета?…
— Какво искахте да ми кажете? — Алекпер бавно приближаваше към него. Все пак е красив възлюбеният на госпожа Амирова, не може да се отрече. Само че е прекалено изнежен.
— Всемилостави! — каза му на руски Солонин, като си бършеше потта от лицето.
— Да се качим в стаята ми — посочи нагоре Алекпер.
— Те са хванали вашите хора. — Солонин премина на английски. — Взели са документите им, канеха се да ви отвлекат. Преди това станах свидетел как се опитаха да отвлекат самолет. Това са същите хора.
— Познахте ли ги? — попита Алекпер. — Същите ли са?
— Напразно губим време. Те трябва да бъдат хванати! Иначе само Аллах знае какво могат да направят.
Алекпер спокойно го гледаше. И наистина, какво нервнича, помисли Солонин. Опасността вече премина.
В това време към зданието на посолството със стари, очукани джипове се зададоха тукашните стражи с американски автомати от стария модел, с които е била въоръжена още полицията на шаха.
Той е прав, помисли Солонин. Трябва да се кача при него, докато не е късно. Върви доказвай после, че не си камила. Само че нещо много е отнесен. И затова неслучайно се страхува от полицията — тук за наркотиците има смъртно наказание.
Солонин се качи след Алекпер в кабинета му.
Още от прага в носа го удари мирис на хашиш. Едва димеше наргиле, сложено до ниско диванче.
Синът на президента, помисли си Солонин, може да си го позволи. При това екстериториалността му гарантира…
За това, че екстериториалността, с други думи, дипломатическият имунитет не му гарантираше нищо, той се убеди след минута, когато стражите на ислямския ред нахлуха в стаята на Алекпер.
Насочиха автоматите си към Солонин. Именно към него. Сякаш за тях синът на президента не съществуваше.
— Той е мой гост! — заяви Алекпер на фарси. — Спаси ме от отвличане.
— Току-що влязох — потвърди Солонин. — Никакви наркотици — можете да ме обискирате. Аз пропъдих терористите!