Сега би трябвало да звънна на Меркулов. Погледнах си часовника. Той още е на работното си място. Но не исках да заемам телефона. Впрочем мога да се обади на Костя по междуградския, а Витя, ако позвъни, ще използва сателитната връзка… Как не се сетих веднага за това?
— Госпожице — казах, когато набрах междуградска линия. — Искам да поръчам бърз разговор с Москва.
— Номерът на абоната? — попита телефонистката.
Издиктувах го. Изглежда, не й хареса, че в такъв ден се осмеляват да й говорят на руски. Може някой неин близък да е загинал. Или да има роднини…
— В рамките на три часа — каза тя враждебно.
— Как? — смаях се аз. — Поисках бърз. Обикновено става за по-малко от час.
— А сега ще стане за четири! — изведнъж извика тя и аз млъкнах, почувствах се виновен.
Разходих се из стаята и легнах на дивана. Затворих очи, а когато ги отворих, видях над себе си внушителната фигура на Витя Солонин.
Скочих и видях, че вече е настъпила синя, почти като в Москва вечер, зад прозорците не се чуват гласовете на тълпата.
— Дълго сте спали — каза Витя. — А аз ви нося подаръче, Александър Борисович. От Техеран.
— Как стигна дотук? — попитах аз.
— Докара ме синът на президента — отвърна той.
— Как успя? Изобщо как мина там? Сам, във враждебна обстановка…
— Добави и антисанитарните условия — засмя се той.
Неочакваните срещи винаги са абсурдни.
— Ще чуеш ли какво съм ти донесъл? — попита той, като чакаше търпеливо кога ще се събудя напълно.
И в този момент звънна междуградската линия.
— Ще говорите ли с Москва — попита телефонистката.
— Да, да, разбира се — казах аз бързо.
Тя не отговори нищо, но след минута се чу безкрайно скъпият, уморен глас на Костя Меркулов.
— Саша, случило ли се е нещо? — попита той. — Казват, че там имало отделни безредици и била използвана сила.
— Костя, не искам да ти отнемам от скъпоценното време… Исках да те питам… Има някакъв Гоша. По нефтената част. Като че ли е бил в състава на нашата делегация на съвета на ОПЕК във Виена миналата година. Виж провери по твоите файлове. Гоша — това е всичко, което знам за него, макар тук всички да са го чували. Ще го намериш ли?
— Защо да търся? — реч Костя. — Има такъв. Своеобразен човек. Без него някои са като без ръце. Не е целесъобразно да се възбужда дело срещу него, както ми обясни предишният главен прокурор, макар да има нещо мътно.
— Гоша фамилия ли е? — попитах нетърпеливо. — Трябва да знам що за човек е този, когото наричат така. Да не е прякор…
— Почти — каза Костя. — Знаеш как се лепва… Почакай малко, ще ти съобщя едно-друго за него.
— Още ли ще разговаряте? — строго ме попита телефонистката. — Колко минути?
— Ще платя всичко, не се притеснявайте… — И изведнъж съобразих: нали Витя е тук, може да се свържа по сателитния.
— Хората чакат! — каза тя с гореща ненавист. — Всички искат да звънят, разбирате ли?
— Ето, намерих — каза Костя. — Георгий Семьонович Козлачевски.
— Привършвайте! — заповяда телефонистката и връзката се прекъсна.
И какво да правя сега с този Козлачевски?
— Спътникът влезе в сянка — каза Витя, като улови погледа ми, хвърлен към телефона му. — Връзката със стационарните спътници още не е пусната. Ще се наложи да чакаме около час. Нещо спешно ли?
— А, не — отговорих кисело. — Бунт на кораба по случай всенародния траур. Утре всичко ще бъде различно. Аз ги разбирам, макар да се явявам обект на ненавистта им през този ден. Е, какво ми носиш от Техеран? Някоя видеокасета ли?
— Засега само ще слушаме. — Витя показа миниатюрния магнетофон, който извади някъде от подмишницата си. — Проведох определена работа — каза Витя. — Прогоних похитителите, явили се за сина на президента. Бяха същите, които отвлякоха самолета в мое присъствие, ако помните…
— Такова нещо не се забравя — отвърнах.
— При това всичко мина като в банален трилър. Щом ме видяха, и вече бягаха, представяте ли си? Запомнили са какво стана в самолета.
— Има ли жертви?
— Не.
— Ако бях на мястото на Алекпер, това щеше да ме накара да бъда нащрек — казах аз.
— Трябваше ли да заставам под куршумите им? — промърмори Витя. — Защо да разказвам какво впечатление съм им направил миналия път, без никакво оръжие?