— Нима това е малко? Искаха да повлияя на баща ми и също сам да взема решение. Но аз съм против. Много скъпо удоволствие.
— Заплашваха ли ви?
— Казваха, че имам опит по отношение на техните възможности. Намекваха за съвпадащите интереси на Русия и Чечня по този проблем.
— А вие?
— Аз какво? Казвах им, защо вашите шефове не обсъдят този въпрос официално с когото трябва. С моя баща например, който винаги е бил близо до Русия. Аз мога само да предам нечии пожелания. И толкоз. Те само се смееха. Казваха, ще предадеш, къде ще ходиш. Щом узрееш, ще пратим хабер на татко ти. И ще съобщим сумата за откупа — половин милиард долара.
— Откъде има толкова пари баща ви?
— Разбира се, сега в цялата държава не могат да се намерят толкова пари. Но сумата не е назована случайно. Толкова е таксата, която ще събира Русия за използването на тръбопровода на нейна територия.
— Не мога да разбера едно — каза Солонин. — Защо сте против? Само заради високата цена?
— Има много могъщи хора — отговори Алекпер. — Зад тях са Иран, Турция, ислямските фундаменталисти… Впрочем те точно затова помагаха на Чечня, искаха войната да продължава досега. За да има нестабилност в района.
— Кои конкретно са тези хора?
— Преди всичко господин Мансуров, много богат и влиятелен човек. Казват, че разполага с картите на каспийските нефтени находища.
— Стоп! — казах аз. — Миг, поспри, макар да не си толкова прекрасен. Къде слушах наскоро това име? Мансуров…
— Лежи в затвора — отговори Солонин. — Нашият приятел Самед помоли да го задържат там до по-добри времена. Едва след това ми съобщи причудливата парола. Спомни ли си?
— Спомних си — „всемилостиви“.
— Мансуров — повтори Солонин. — Запомни го. Мога ли да продължавам?
— Нещо става с паметта ми — казах. — Лично аз говорих наскоро за него с Грязнов. И той ми каза за по-малкия му брат, който е в предварителния арест за изнасилване… Витя, напомни ми да звънна днес на Грязнов.
— Като си помислиш с кого се налага да си имаме работа… — въздъхна Солонин. — Какво ще даде това обаждане? Вече говорихте двамата за тези братя.
— Не става дума за това. Като съдя по току-що чутото, не трябва да звъним, а да бием камбаната. Още повече че по-малкият брат е в ръцете на Слава… А той ще намери начин… Между другото, как завърши, заиграването на белгийското аташе с Фирюза, жената на Рахим Мансуров на рождения ден на френския посланик?
— Че как да завърши? — Солонин сви рамене. — Не съм им светил, ти, по мои наблюдения — също…
Двамата се спогледахме.
— А трябваше — казах предизвикателно, — трябваше, Витя, да им светим. Било със свещ, било с нещо друго. И ако искаш да знаеш, Слава ме подсети за това. Но подробностите после. А сега да продължим. Да се върнем на нашите говеда.
Витя пусна записа.
— А сега кажете как успяхте да избягате от Акапулко, където толкова сте искали да попаднете? — чух въпроса му.
3.
Грязнов сновеше из кабинета, докато се готвеше за предстоящия разговор. Само да не премине границите, както го съветваше Борисич.
Лесно му е да дава съвети. Нали не е бил там, в онази килия. Не е виждал наглите физиономии. Не е държал онова момче на ръце.
Той ту се навиваше, ту се овладяваше. И си внушаваше: само спокойно. И без адвокати. Адвокатите ще бъдат после. После… Ето, ще поговорим за живота, след това ще ти намерим адвокат… Сам ще ти стана адвокат!
Той седна на бюрото и стисна с две ръце главата си. Малко му олекна, сякаш омекна. Трепна, когато на вратата се почука.
Главното е да не гледа сега в лицето му. Защото ще си изтърве нервите, непременно ще ги изтърве.
— Влезте — каза глухо Грязнов, като гледаше настрани.
— Другарю полковник, арестуваният Рахим Мансуров е доведен.
— Не арестуваният, а временно задържаният — поправи го Грязнов и премести погледа си върху Мансуров. — Седнете.
Тази комбинация — началникът поправя подчинения в полза на арестанта — беше нагласена. Началникът е строг, но справедлив, не позволява на разни милиционерчета да се разхайтват. Комбинацията действаше безотказно, ще видим как ще бъде сега…
— Ще разрешите ли? — попита Мансуров.
Грязнов трепна.