— Какво да разреша? Вие разрешете да ви попитам защо се намирате в предварителния арест?
Мансуров се надигна от табуретката, притисна ръце до гърдите си.
— Нали ви казах, трети ден искам среща с началника на управлението и с градския прокурор.
— Другарю полковник, и аз не разбирам! Аз съм поданик на република Азербайджан…
— Дипломат ли сте? — попита Грязнов.
— Не, защо дипломат…
— В протокола за задържането е написано, че сте арестуван в посолството на Азербайджан. Ако не сте дипломат и не се ползвате с дипломатическа неприкосновеност, какво сте правили тогава там?
— Бях там като посетител. — Мансуров сви рамене. — Като молител…
— Разбирам. Вие сте молили за нещо, а те са извикали милицията, понеже не са могли да се справят с вас, така ли?
— Е… малко се разгорещих. Ние, хората от Изтока, малко разменихме мнения…
— С кого ли не се случва — съгласи се Грязнов и като въздъхна, разлисти тънкото досие за хулиганство. — По дяволите… Истинските мошеници и крадци се разхождат на свобода, а тук нормални хора, пристигнали на гости у нас…
— Нали съм лице от кавказка националност — подсказа Мансуров.
— И аз за това говоря — каза Грязнов, като хвана телефонната слушалка. С крайчеца на окото си видя, че Мансуров пак се надигна от мястото си. — Между другото, Рустам Мансуров ваш брат ли е?
Лицето на Рахим Мансуров, този охранен, благообразен човек, пламна от този въпрос.
„Нима ще се откаже от братчето си? — помисли Грязнов. — Господи, с кого си губя времето…“
— Знаете ли, фамилията е разпространена, у нас има много Мансурови…
Грязнов започна усилено да търси нещо из чекмеджетата на бюрото си.
— Това беше някъде тук… — каза той и махна с ръка. — Така, този ваш съименник май казваше, че има брат, който непременно ще го откупи. Не стига това, ами ще го размени за пленници от Чечня. Можете ли да си представите?
Мансуров предпазливо изцъка с език и поклати глава.
Стига преструвки, помисли си Грязнов. Противно ми е да гледам всичко това…
— Имате ли брат на име Рустам? — попита той директно.
— Защо разигравате комедия, другарю полковник? — попита с обида Мансуров.
— Аз ли разигравам комедия? — учуди се Грязнов. — Току-що вие фактически се отказахте от родния си брат, когото го чака… вече не знам какво точно след всичкото, което е извършил.
— Нищо не го чака, Вячеслав Иванович — произнесе с усмивка Мансуров. — А вие сте артист. Ловко ме разиграхте. Но все пак малко не ви достигна, съвсем малко… Може ли да запаля?
— Пушете, пушете… Не сте ли купили още прокурора по този случай? — попита Грязнов.
— Защо питате така? Към какво ме подтиквате? — закашля се Мансуров. — Няма да ви кажа нито дума повече без моя адвокат.
— Какво общо има адвокатът? Брат ви има нужда от адвокат.
Мансуров замълча, загледан в тавана. Грязнов почувства нарастващото раздразнение.
— Щом мълчите, значи няма какво да кажете — обади се той, като едва се сдържаше. — Така, ще ви се наложи да откупите още десетина наши пленени момчета…
Мансуров облещи очи, без да разбира нещо.
— Да обясня ли? — попита Грязнов. — Няма нищо по-просто. Завеждаме второ дело срещу вашия брат за изнасилване и побой над младежа Николай Панкратов на еди си коя дата в еди си коя килия. Не ви харесва? И още. Имам донесенията на началника на Бутирка как вашият брат в присъствието на съкилийниците си се е хвалил, че държите пленници като обменен фонд.
Мансуров започна да се вълнува.
— Вячеслав Иванович… Аз, каквото искате… Ако искате, ще ви построя къща? Ако искате, мерцедес да ви подаря?
— Мерцедес наистина ми липсва — кимна Грязнов. — За управлението. Началниците карат фордове, а ние със старите волгички. Само че аз говоря за друго. Предлагали сте пленници срещу брат си, за да спрат делото. Заради себе си и заради онова момче… Виж, пленниците много ме интересуват.
— Милион долара! — Мансуров вече не се владееше.
— Малко са! — повиши глас Грязнов. — Колко струват у вас двайсет, не, трийсет пленени руски войника? Разбра ли?
— Разбрах! — извика Мансуров. — Само освободете брат ми. Без баща съм го гледал… Искате ли още десет пленника?
Грязнов разбираше, че тази търговия не е уместна, че какъвто и да е по-големият брат Мансуров, не бива да се говори с него за откуп, но не можеше да се спре. В края на краищата това не беше разпит, просто разговор. Без свидетели.