— И още едно условие — каза той, — ще пуснеш нефта си по нашата тръба.
А Мансуров се оживи.
— Как да осъществя искането ви, като се намирам тук? Трябва да се върна в Баку, там имам пари. Пари, хора, които чакат разпорежданията ми. Те не знаят какво се е случило с мен…
— Засега няма да може да се върнете, но връзката ще ви я осигуря.
— Какво общо има връзката? — Мансуров притисна ръце до гърдите си. — Не мога да се разпореждам с парите си от разстояние. Аз ще направя всичко и веднага ще се върна, не се съмнявайте — по-малкият ми брат ще остане тук, в ръцете ви.
— Не е в моите ръце — прекъсна го Грязнов. — Той е в ръцете на правосъдието. И при всички случаи ще застане пред съда.
— Ей, Вячеслав Иванович, драги. — На лицето на Мансуров се появи нещо като усмивка. — Умен човек сте, ама лош политик. Всичко е в ръцете на Аллаха, а не във вашите или моите. Какво казват руснаците? Човек предполага, а Господ разполага. Днес вие решавате моята съдба, а утре…
— Да не ме заплашваш?
— Аллах ми е свидетел, какви заплахи? Не съм казвал нищо подобно! Просто на този свят няма нищо постоянно. И после, защо преминахте на „ти“? Нали съм задържан, а не осъден.
— „Вие“ трябва да се заслужи!
Все пак се изпусна, изложи се пред тази отрепка. А сега какво, да бие отбой по всички фронтове? Няма да стане.
— Значи се разбрахме — каза сурово Грязнов, като се стараеше да не гледа към Мансуров, който бършеше обилната пот с носна кърпа. — Четирийсет пленника. Какво и как — са ваши проблеми.
— Може някой от вашите роднини да е имал нещастието да попадне в плен при чеченците? — попита предпазливо Мансуров. — Затова ли толкова болезнено възприемате този въпрос? Разберете ме правилно. Парите са всичко, което имам. Благодарение на тях все още мога и смея да си позволя нещо.
— Например млада жена — промърмори Грязнов и помисли: пак дяволът ме дърпа за езика.
Мансуров се запъна, но бързо се овладя и продължи:
— Мога да откупя поне вашите пленници. Което и правя. А бедните им родители и бедната ви държава не са способни и на толкова. Нали не съм ги пращал аз там, прав ли съм? Какви са ми те, мои деца? Брат ми е виновен. Нека да е така. И е заслужил най-сериозно наказание. Но нима не ви предлагам живот за живот? За какво ме порицавате? Е, ще изпратите и мен в затвора за хулиганство. И каква ще е ползата?
Измъчваше го задух. Обливаше се в пот, масажираше лявата страна на гърдите.
Май не се преструва, помисли Грязнов. Поне му натри носа. И това е нещо.
— Е, да продължим пазарлъците си — каза Грязнов. — Значи поемате върху себе си грижата за откупуването на пленниците?
— Но за това трябва поне да се измъкна оттук — отговори Рахим Мансуров. — Извинете, сърцето ми… Вашата шокова терапия не е за мен.
— Мога да ви предоставя възможност да се обади по телефона — каза Грязнов, след като помисли. — Но само на руски, само в мое присъствие.
— Разберете ме правилно — въздъхна Мансуров. — По-добре ще е, ако те не знаят, че съм тук, при вас. Бездруго ще ми се наложи да се отчитам пред съпругата къде съм се губил тези дни. Поканете преводач. Или запишете разговора ми на магнетофон. Но аз отново настоявам да освободите брат ми.
— Боя с, че вече е късно. Влакът замина. Следствената машина набра обороти. Сега трябва да мислите за друго, как да спасите брат си от най-голямото наказание. Ако, не дай Боже, Коля Панкратов умре…
— Е, докато не се е случило непоправимото, ще се надяваме да стане по-добре — въздъхна Мансуров.
4.
Томилин пътуваше от летището към центъра на Тюмен, като поглеждаше под око през прозореца на колата. Сигурно добре направи, че помоли да го посрещнат с по-очукана лада… Аркан отначало се учуди, аудито ти, казва, мина основен ремонт за „шестица“, но Томилин държеше на своето. Пазиш ли се, и Господ ще те пази. Засега ще пътува с лади и таврии. Докато не се изясни какво става наоколо.
Телохранителят Аркадий, или Аркан, гледаше спокойно пътя. Никой, освен него не знаеше за странното желание на шефа. Наложи се да ходи при момчетата в гаража и да поиска някоя „еднодневка“. Понеже, казва, родният мерцедес ми прави някакви бели. Момчетата се учудиха. Колко спориха с него за преимуществата на родното автомобилостроене пред западното, но Аркан спечели спора, като надмина всички с беемвето си по всякакъв лош път. И изведнъж идва да моли. При неговите връзки, с неговите възможности да поиска от всеки от неговите хора я опел, я тойота! Не, иска за два дни „еднодневка“, както презрително наричаха нашите автомобили.