— Най-различни работи. Уж идвал килър от самата Москва. Артьом от раз го разпознал. Отишъл при него в хотела, поприказвали едно-друго. Артьом казал: нямаш работа тук, ясно ли е? После, тук ти си никой. Нали познавате Артьом… Той и Гоша ще ликвидира, ако потрябва. С една дума, с каквото дошъл килърът, с това си отишъл. Артьом му казал: ей ти софрата, а ей ти вратата.
— Може лично Гоша да го е пратил? — попита Томилин.
— Как го измислихте?
— Имам известни съображения. Просто така московските килъри не гастролират из страната. Трябва да се разбере. Той си е отишъл, но вместо него кой ще дойде? Артьом засякъл този, а дали ще разпознае следващия? Между другото, намекни за това на Артьом.
— Може ли да се позова на вас? — попита Аркадий.
— Той и така ще ти повярва. Какво друго? Разказвай, говори, докато има време.
— Дошло е едно ченге от Москва, не знам дали ви е интересно или не. Млад, тих, с очила.
— По повод на Ивлев ли? — свъси чело Томилин.
— Да. На Ивлев и Бригаднов. И единият, и другият са разпрани от ухо до ухо.
— Много чеченци ли има в Тюмен? — попита Томилин.
— Мислите ли, че са те?
— Нека мислят милицията и прокуратурата. Има ли в града чеченци, или няма, това попитах.
— Вие от какво ще се страхувате? — за миг се обърна към него Аркадий. — Дружите с Гоша като с Бога.
— И това го казва моят телохранител — усмихна се Томилин, — който, за да оправдае заплатата си, трябва да вижда навсякъде само заговори.
Аркадий кимна в знак на съгласие и също се усмихна.
— А ти само ме утешаваш — продължаваше Томилин. — Жена ми млада — чиста и непорочна, слугите не крадат, управителят е трезвеник… Завий тук, тя обича да ходи там.
Аркадий зави по посока на проспект „Ленин“.
— Какво ти казвах? — трепна Томилин. — Ето колата й! До бистрото, виждаш ли?
Аркадий спря колата.
— Ще спрем ли тук? — попита той, без да се обръща.
— И къде е сега твоят Чердинцев? — попита Томилин.
Аркадий се озърна насам-натам, потърси с поглед Чердинцев и въздъхна.
— Е, къде е, къде? — не го оставяше на мира Томилин, като изпитваше нещо като ловна страст.
— Не ми харесва всичко това — каза Аркадий. — Кого следим, кого преследваме, Олег Дмитриевич?
— Помълчи! Ето я, излезе с покупки. Браво! Това се казва — от нищо да не се лишаваш! Накупувала, а? Защо й е толкова нещо? С кого ще го раздели, как мислиш? И къде е твоят Чердинцев, по дяволите!
— А, ето го… Говорим за вълка. — Аркадий посочи червения фиат, който бавно се движеше след фолксвагена, където се качи жената на Томилин.
— След него ли ще караме? — попита Аркадий. — Или след нея?
— След тях — отговори Томилин. — На никого не мога да разчитам. На никого. Между другото, къде е отседнал онзи следовател от Москва?
— Много ясно къде — в „Москва“ — отговори Аркадий. — В двеста и седма стая.
— Агентурни данни? — усмихна се Томилин.
— Е, да — кимна Аркадий, следейки фиата, който караше след белия, опръскан с кал фолксваген.
— Викал ли е някого? — поинтересува се Томилин.
Аркадий не отговори нищо, само продължаваше да следва Чердинцев.
— И всеки ден ли кара така след нея? — попита Томилин.
— Казва, че всеки ден. И винаги без никакъв резултат.
— Там, където е завоят надясно, живее нейната приятелка Света — каза Томилин.
Червената светлина на светофара спря движението. Трите коли се наредиха една след друга, без да спират двигателите.
— Да се върнем, докато не е късно, а? — попита Аркадий. — Ще бъде неудобно, Олег Дмитриевич…
Томилин се намръщи.
— Трябва всичко да се довежда докрай — каза той. — А ти се постарай така, че тя да не ни забележи.
— Толян може да забележи — каза Аркадий. — Говоря за Чердинцев. Има поглед на ястреб. Всичко улавя.
— Но нали не очаква, че някой ще го следи? — рече Томилин.
— Знам ли — измърмори Аркадий.
Какво правя, помисли Томилин. Отстрани това изглежда пълен идиотизъм. Нали всеки друг може да ме предаде, а Ленка не, няма да ми изневери тя… Колко пъти му се е клела, когато се срещаха зад този завой, в дома на приятелката й. Стоп. Само че, драги господа, ако тази Света е давала тогава ключа, значи и сега го дава?