За кого е накупувала толкова храна Лена? За приятелката? Онази дежури в детската поликлиника ту на четни дати, ту на нечетни… Как беше, на четни или нечетни? Само спокойно! Всеки месец графикът се сменя. През четните месеци — в нечетните дни, после обратното. Сега е януари. Нечетен месец. Значи дежури на четни. И днес е точно четна дата.
Той почувства в себе си ледена пустота.
— Карай! — каза той пресипнало, щом светна зелената светлина.
— Къде? — обърна се Аркадий.
— След тях, къде на друго място — извика Томилин. — След тях и без да завиваш. Спри ето там, на ъгъла… Да видим.
Близо до познатата триетажна кооперация, построена още преди войната, отначало спря мръснобелият фолксваген, после червеният фиат. Лена изтича с разкопчано палто от северна лисица и без да се оглежда, се скри в единствения вход.
— Сега какво? — попита Аркадий. — Ще отидете ли след нея? Искате да се издадете?
— Не знам — продума неуверено Томилин, като пак започна да се съмнява. И изведнъж видя как вратата на червения фиат се отвори и оттам се измъкна Чердинцев. Огледа се, разтъпка крака и се насочи към същия вход, в който току-що изчезна Лена.
— Той какво, да не е идиот? — попита Томилин. — През ключовата дупка ли мисли да гледа?
Аркадий мълчеше. Не беше на себе си. Стараеше се да не гледа шефа, който изведнъж започна да сумти и мърда на задната седалка.
Стояха така близо десет минути.
— Кучка! — каза изведнъж Аркадий.
Томилин трепна. И се изпълни с тревога. Сега като че ли всичко зависеше от Аркадий.
Аркадий бавно слезе от колата, като взе в ръка манивелата, сякаш забравил, че в джоба си има пистолет. Томилин го последва.
Отидоха полека до входа, после започнаха да се изкачват нагоре.
— Със заглушител ли е твоят? — попита тихо Томилин.
Аркадий кимна.
Ето и познатата врата. Томилин опря ухото си до вратата.
После се озърна да види телохранителя си. Аркадий дори потрепери, като видя лицето на шефа.
Томилин страдаше. Тук, именно тук се криеше някога от предишната си жена. Тук намери, както му се струваше, своето щастие. Той притисна тила си до вратата, гледайки как Аркадий навива заглушителя на дулото.
— Аз съм виновен… — изрече Томилин. — Само аз. Може да е ходила при приятелката си. После да е забелязала, че я следят. И да е поискала да се запознае с него.
— По-тихо — прошепна Аркадий, като му подаваше пистолета.
— Ще чуят съседите. Между другото, той също има магнум. Затова по-добре изведнъж, за да е сигурно.
— По-добре ти — каза Томилин. — Двамата… ръцете ми треперят.
— Тогава слезте долу и чакайте там. — И извади шперц.
Томилин го изгледа смаяно.
— Откъде го имаш?
— Не ми пречете, Олег Дмитриевич! Слезте долу.
Томилин започна да се спуска покорно по стълбите. Все пак я проследи! Каквото повикало, такова се обадило! Така ми се пада…
Той спря на долната площадка. Погледна нагоре. Аркадий се мъчеше още с ключалката. Вратата най-после поддаде. Аркадий влезе в топлия коридор, напоен с миризмите на стара къща.
Дъските скърцаха леко, но в стаята едва ли го чуваха. Жената изнемогваше от щастието си. Стенеше, извикваше от време на време.
Аз да умра така, помисли Аркадий. Той отвори малко вратата.
— Толян — извика тихо. — Обърни се към мен.
Стреля в него два пъти, в нея — един. Приближи. Всичко е наред. Чиста работа. Томилин го чакаше в колата.
— Е, какво? — попита шепнешком. — Никой ли не те видя?
— Кой ще те види. Толян само ме зърна. И веднага си го получи.
— А тя?
— Тя не видя нищо. И не разбра.
— Искаш да кажеш, че тя така и нищо не разбра? — извика шефът.
— Какво, присъдата ли трябваше да й чета? — попита Аркадий. — Много искате от мен…
И започна да обръща, за да излязат от двора. Заваля сняг.
— Толкова си спокоен — отбеляза Томилин.
— Че какво да се вълнувам? Това не е моята жена.
— Поне как умря — попита след известно време Томилин. — Не страда ли много?
— Мълчаливо — отговори Аркадий. — Да ви даде Господ такава смърт, Олег Дмитриевич.
5
— И какво? — ревеше Гоша и се мяташе из хола на дома си. — Къде е той? Къде е синчето? Да не е Рамбо? От Акапулко изчезнал, сега избягал от Техеран!