— Не разбирам на какво се радваш — рече Грязнов. — Пак ще се размотаваш от едни часови пояси в други. Знаеш ли Борисич какво ми завеща? Да те наглеждам. Казва, ако има нещо — ще се върна и ще си го взема.
— А пък аз не искам при него — отговори Володя. — Той е прекрасен човек, но в кантората му е задушно.
— Точно така, а аз какво говорех? — зарадва се Грязнов. — Ние сме винаги на линия, волни като вятъра. Има текучество на кадрите, но затова пък не се вкисваме и не се каляме… Сам ли ще се качиш, в смисъл ще си изпросиш място в самолета, или да помогна? Да организирам ли някое документче?
— Няма да е лошо да имам нещо писмено — кимна Володя. — Нещо от сорта — командирова се сътрудникът от Московското управление на вътрешните работи еди-кой си. Какво да се крия?
— Не да се криеш, а да не се издаваш — поправи го Грязнов. — Върви при момчетата, те знаят как се пишат такива работи. И не вземай нищо излишно със себе си, никаква апаратура, никакви бележки или подобни картинки… Край, омръзна ми вече, заминавай.
И с вяло движение на ръката посочи вратата. Когато тя се затвори, Грязнов стана и се разходи из стаята. Предстоеше му разговор с Меркулов. По въпроса за законността на задържането на гражданина от суверенната и приятелска страна.
Дали да не позвъни лично? Какво ще чака милостта на прокуратурата?
Костя беше в кабинета си.
— Освободи ли се вече? — попита Грязнов.
— Горе-долу… Ти за какво, за Мансуров и брат му ли?
— Костя, изслушай ме. Виж какво се получава: ние прилагаме безпрекословно закона, а кой знае какво става в Чечня. Нашите момчета ги държат в робство, продават ги, разменят ги, а ние сумтим и бездействаме. Съгласен ли си с мен?
— Смее ли някой да не е съгласен с теб — въздъхна Меркулов.
— Чакай, не ме прекъсвай. Когато попадне в ръцете ми търговец на роби, аз значи трябва да подходя към него от гледна точна на човешките права, нали така?
— Вече го обсъждахме — рече уморено Меркулов. — Имаш ли поне някакви доказателства срещу него?
— Абе какви доказателства, щом лично той ми предлагаше пари, за да го пусна! — кипна Грязнов. — Е, бяхме сами. Но ако следваме буквата, а не духа на закона, то нашите момчета така и ще си останат там, разбираш ли?
— На теб ли да обяснявам, че законът не се състои от две части — дух и буква? Той е един! Вестникарските дискусии, че духът може понякога да подмени буквата, отдавна свършиха.
— Твоята лекция не ми върши работа.
— По-добре ми кажи какво да правя, като звънят на главния ту от Баку, ту от посолството, ту от Белия дом. И всички питат: как може да се държи в предварителен арест такъв човек като Рахим Мансуров? С него, казват, е съгласуван и вече се готви за подписване пакет от договори… Притискат ме, а при теб, Слава, няма нито едно доказателство. И всичко изглежда като елементарен произвол.
— Ако Панкратов не оживее, брат му го заплашва най-тежката присъда.
— Но сега не става дума за брата — прекъсна го Меркулов, — а за самия Рахим Мансуров. От посолството оттеглиха заявлението за хулиганското поведение. Потърпевшият отказва също да потвърди предишните си показания, които изобличават Рахим Мансуров. Така че трябва да го освободите, незабавно.
Грязнов затвори телефона. Поприказваха си… Току-виж освободили и младия престъпник. Рахим Мансуров ще се развихри на свобода.
Той си представи как ще се ухили младият Мансуров, когато го предадат на азербайджанската страна. И какво? Кой победи? — ще попита насилникът. Тогава идва край и на духа, и на буквата на закона.
Но Мансуров-старши трябва да се освободи. Със спазване на всички формалности.
И все пак той се бавеше. На два пъти ръката му се протягаше към телефона, после пак се отпускаше. Разбира се, той не разполага със свободата или несвободата на господин Мансуров — за това си има следователи от прокуратурата, но всички са в течение на подетата, от него борба. Всички чакат какво ще предприеме той, Вячеслав Грязнов, страшилището на всички отрепки.
Трябва да позвъни на Саша. Турецки е мъдър човек. Неслучайно го взеха да се бори със световния тероризъм. Винаги е така: не може да оправим собствените си проблеми — започваме да решаваме световните.
Вячеслав Иванович избра номера в Баку.
Сигурно стои в хотела, бои се да си подаде носа навън. Дано приятелите на Мансуров не го хванат за заложник. Макар Витя Солонин да е с него. Той самичък може да залови когото си поиска…