Турецки веднага се обади.
— Саша, с две думи, няма накъде да шавам — започна Грязнов. — Налага се да пуснем Мансуров. А на братчето му може да дадат условна присъда или да го предадат на азербайджанската страна.
— Аз какво ти казвах? Помниш ли разговора ни? — попита Турецки.
— Забравя ли се такова нещо — въздъхна Грязнов. — Само че какво да правя сега? Главата ми почти не работи. Проблем до проблема. А на това отгоре — има какво да си пийна, но няма с кого.
— Съчувствам ти — обади се Турецки весело. — Е, разказвай бедите си.
Не говориха дълго. Грязнов бе потресен, че приятелят му повтори сякаш дума по дума доводите на Меркулов. Ако трябва да се резюмира — законът си е закон и не можеш да го надскочиш.
— Толкова ли си се разработил — рече Турецки, — че чак няма с кого да пийнеш?
— Не искаш да ме разбереш ти, Саша. — Грязнов скърцаше със зъби. — Ще пуснат този бос и още утре ще бъде в Баку. И тогава ще му хванеш цървулите. А за нашите пленени момчета ще се наложи да забравим. Ето кое ме тормози.
След половин час, вече успокоен, Грязнов позвъни в предварителния арест.
— Пал Антонич, не си ли пуснал още Мансуров? Вече е на старт? Е добре, нека си ходи. Но му кажи, че може да се отбие при мен не като арестуван или задържан, а като свободен гражданин. Да се сбогуваме кажи. В негова полза е. Така му кажи.
Мансуров се появи в кабинета му само след двадесетина минути, небръснат и изпосталял.
— Е, какво, имаме ли претенции към следствените власти? — попита Грязнов, като гледаше посетителя. — Седнете де.
— Не, никакви претенции — тръсна глава Мансуров.
— И с вашето посолство се оправихте, така мисля? С този, как му беше името, Самед Асланович. Интелигентен младеж, сега такива рядко се срещат. Прави приятно впечатление.
Мансуров мълчеше и гледаше над главата на Грязнов.
— Делото срещу вас ще бъде прекратено. Но по въпроса за вашия брат всичко си остава, както и преди. Състоянието на Панкратов е тежко, ако не оживее, брат ви го чака най-лошото…
— Вече ми говорихте за това. — Мансуров помълча и добави: — Аз мислех, че сте хубав човек, Вячеслав Иванович…
— Разочаровахте ли се?
— Вашите условия? — устните на Мансуров трепнаха.
— Чухте ги.
— Пленници? Четирийсет души?
— Направете ми такава лична услуга — каза Грязнов, като гледаше Мансуров право в очите.
— Но нали разбирате, че това не е възможно. Пленниците се намират по селата, крият ги, използват ги за работници…
— Но ако тръгне слух, че се е появил чичко, който плаща хубави пари… Аз ли да ви уча, господин Мансуров?
— Това са много големи пари. — Лицето на Мансуров потъмня. — Просто не знам. Ще се наложи да вземам кредит.
— Много ви моля — настояваше Грязнов. — Коля Панкратов е много зле… Молете се на вашия Аллах да остане жив.
— Но аз вече поех някои задължения пред вашите делови и правителствени кръгове. Това са разходи за милиони.
— А аз ви моля за лична услуга. — Грязнов дори нежно му се усмихна.
— Извинете, Вячеслав Иванович, имам питбул териер. В момента ми напомняте с нещо за него.
— По-добре да е вълкодав. — Грязнов скри усмивката си. — А защо вашият пес прилича на мен? Доброто куче трябва да прилича на стопанина си.
Известно време двамата мълчаха.
— Този разговор ще си остане ли между нас? — попита Мансуров. — Какви гаранции…
— От мен ли искате гаранции? — усмихна се Грязнов.
— Не знам защо, но ви вярвам — въздъхна Мансуров.
7.
Солонин спря пред белгийското посолство, когато часовникът вече показваше един и нещо през нощта. Благодарение на инфрачервените очила, които сложи още в колата, той бързо се ориентира. Прехвърли се през високата бетонна ограда с помощта на тънко въже. Докато беше върху оградата, се огледа. Улицата пустееше, пазачите в будката до входа пушеха и огънчетата на цигарите им святкаха като светлосинкави точки.
Най-напред трябва за известно време да извади от строя електронната сигнализация.
Солонин включи миниатюрен генератор от дециметровия диапазон. Сега на екраните им се вижда булгурена каша… Сирените реват досадно, там натискат копчетата и хващат ключовете, като щракат и превключват… Но ето всичко се проясни. Всичко е чисто. И на територията, и около зданието.