В залата настъпи тишина. Беше невъзможно човек да гледа мъжа и възлюбения на отвлечената красавица.
— Струва ми е, че го видях — успях да кажа на Солонин.
— Да се затворят всички изходи, да се проверят документите на всички! — извика някакъв възрастен мъж със защитна униформа, което никак не беше удобно за нас.
— Дръж се за мен — каза ми Солонин. — Не изоставай!
И като прескачаше през столове и маси, изскочи от залата. Момчетата от охраната се постараха да го хванат, но веднага съжалиха за това. Солонин летеше, проправяйки път за мен, неговия телохранител, като отваряше вратите с крак, докато излязохме на улицата.
— Виждаш ли го? — попита той, като се оглеждаше.
Впрочем той също видя това, което аз трябваше да видя преди него.
Синкаво от вечерната светлина на лампите БМВ изфуча и се устреми точно срещу нас. Аз успях да отскоча, а Солонин грамотно, както са го учили, се претърколи на лакти и колене през радиатора, покрива и багажника на колата, след което се приземи меко на асфалта на четири точки, дори според мен не си изцапа костюма.
— Какво гледаш! — извика към мен. — Пали колата!
Наистина се бях зазяпал по него. Просто учебно помагало за начинаещи камикадзе! А в това време от сградата на външното министерство вече изскачаха хора от охраната и въртяха насам-натам магнумите си, без да виждат, че двамата с Витя сме им под носовете и успешно си сядаме в колата.
— Тръгвай! — нареди Солонин. — Карай по посока на Проспекта на нефтодобивниците. Площад „Свобода“ — десен завой.
Слушах го с удивление. Кога успя да изучи тукашните завои и кръстовища?
Но нямаше много време за разсъждения…
— Мисля, че ни преследват — казах, като погледнах бегло в огледалото за обратно виждане.
— По дяволите, после ще се обясняваме! Тези тъпаци само ми се пречкат из краката! — И щракна затвора на пистолета си.
Беше безсмислено да започваме стрелба тук, в центъра на Баку. Куршумите можеха да рикошират къде ли не и да уцелят кого ли не.
Нали сме американци, делови хора, а не агенти на ЦРУ Не можем да се намесваме във вътрешните работи на суверенната държава. Мисля, че Витя се измъчваше от същите мисли, когато погледнах бегло към него.
За преследването — преследвахме и вече знаехме, че няма да го изпуснем, но дали си струваше усилието?
Тук трябваше изцяло да се доверя на таланта на Витя. Той можеше без излишен шум, прах и кръвопролитие да задържи този юнак и да му извади душата по горещите следи на случилото се. Това именно трябваше да направим, без да привличаме върху себе си излишно внимание в самия център на Баку, където започваше привичният нощен живот на големия град.
Лицето на Солонин стана спокойно. Той беше предвидил всичко. Аз чаках командата му, макар вече да разбирах, че никакво виене на спирачките, никакво затворено движение няма да има за този храбрец с беемвето. Затова е по-добре да се движи по многолюдните и осветените улици, а не да се втурва там, където е по-тъмно. Но той откъде да знае, че ние не по-малко от него не искаме да се издадем?
Продължавахме да поддържаме дистанция и да караме след него, не форсирахме събитията, не го притискахме и не го изпреварвахме, разчитайки на случая.
Впрочем Солонин разчиташе едновременно и на своята чудо техника. В ухото му вече беше миниатюрният репродуктор, разклонението на който беше скрито зад ревера на костюма му.
Витя неуморно въртеше капачето на автоматичната си писалка, докато настройваше, както разбирам, приемника си на нужната честота.
— Мисля, че е това… — каза той след известно време. — Кара към парка „Нагорни“, бившия „Киров“. Нали сега пресичаме площад „Ахундов“?
— Точно така — кимнах, след като видях паметника на поета.
— Той моли, панически настоява да го посрещнат край парк „Нагорни“. Казва, че го преследват. Описва нашата кола…
— Какво ще правим? — попитах аз.
— Ти? Нищо — отвърна Витя. — Само спри тук за миг. Без да стигаш светофара…
В следващата минута изчезна, сякаш се изпари. Само забелязах как се отвори и тракна вратата от неговата страна, когато започнах да спирам пред светофара.
Сетне се мерна, когато тичаше покрай редовете със спрели коли. После скочи в една от тях, макар явно там да имаше шофьор. Колата се понесе, едва дочакала зелената светлина. Изглежда, тръгна към „Нагорни“.