Честно казано, не знаех къде се намира въпросният парк. Карах и се озъртах. Улиците ставаха все по-тъмни. Все по-малко се срещаха бездействащи заради зимата фонтани. И минувачи също.
Къде да карам?
И с кого тръгна Витя? Не забелязах да е изблъскал на паважа някого от колата. Не е в неговите правила… Сигурно е избрал някоя зряла дамичка на волана, вярвайки в собствената си неотразимост. Съобщил й е, че е отвлечена. И по погледа й е познал, че тя цял живот е мечтала за това. Нещо подобно е станало. За друго не ми достигаше фантазията.
Нощното небе над Баку беше осеяно със звезди. Къде карам? Все пак трябваше да спра.
Направих го на една пресечка, там наблизо бе спряла кола, а шофьорът й ровеше нещо в двигателя.
— Да ви помогна ли? — попитах на развален руски.
Младежът се изправи и ме погледна заплашително. Държеше тежък гаечен ключ. Не е дошъл на себе си от Деня на скръбта, помислих си аз, и отстъпих крачка назад.
— Извинете, аз съм англичанин, не говоря азербайджански — казах аз, — само малко на руски… Ако имате нужда от моята помощ…
Той не отговори нищо и отново наведе глава под капака на поовехтелия си москвич, клекнал на ресорите си.
— Търся парк „Нагорни“ — казах, като продължавах да издевателствам над великия и могъщ руски език, както го бе нарекъл един класик. — Как да стигна дотам?
Честна дума, бях готов да го взема на буксир, само и само да ми покаже къде е паркът.
Той седна мълчаливо в трошката си, повъртя ключа на запалването… Моторът не поемаше. Слава богу, само акумулаторът е свършил.
— Мога да ви дам да запалите — казах, като предполагах, че моята помощ ще послужи като ключ за взаимно разбирателство. Той ме погледна за първи път по човешки. Всички прелитаха покрай него, а този досаден англичанин, с каквито напоследък е пълно в Баку, си предлага помощта.
Докато издърпвахме кабелите от моя акумулатор към него, проклинах мързела си. Ето, Витя не си губи времето напразно, изучаваше улиците по картата на Баку, всички завои и кръстовища, като разчиташе на великолепната си памет. Уви, аз не можех да се похваля с нищо подобно. И сега си губя тук времето, а в този момент Солонин някъде в тъмното се бие сам срещу цяла шайка бандити, може вече да му изтича кръвта…
— Парк „Нагорни“! — надвесих се до прозорчето на москвича в момента, когато той благополучно затрака. Шофьорът повдигна рамене и ми протегна някаква смачкана хартийка.
— Ей, как се казваш, мистър? Не стой на пътя! Откъде да знам къде е този парк? И аз се обърках тук, да ги вземат дяволите новите надписи… Не съм тукашен, разбра ли? От Ленкоран пристигнах. — И като добави нещо от душа на езика си, включи с доста усилия на първа.
И точно в този момент до мен спря още една кола, която идеше отсреща.
— Да не сте се загубили? — попита ме някой невидим с гласа на Витя Солонин. — Ако не греша, търсите парка „Нагорни“?
Така си останах с неприлично отворена уста.
На кормилото, както предполагах, седеше красавица на петдесетина години, прекалено гримирана и ситно накъдрена, а на задната седалка се намираха Витя и онзи чернобрад младеж, който подаде бележката, сега леко посмачкан и доста изплашен.
— Пристигнахме — каза Витя. — Ще ти звънна, скъпа… — И като излезе от колата, я целуна по гримираната буза.
Той се премести заедно с плячката си на задната седалка в моята кола, без да се притеснява ни най-малко, че пленникът ще се опита да избяга или да го удари с нещо по главата. И дори притвори очи, наканил се да дремне, докато пътуваме.
— Къде? — попитах и се обърнах. Нашият пленник трепереше от страх.
Интересно с какво е успял Витя да го изплаши?
— Накъде? — Солонин бутна с лакът нашия пасажер. — Тебе питат: накъде да караме?
Младежът изломоти нещо. Изглежда, Витя разбра.
— Александър Борисович, ако не възразявате, по-добре да си разменим местата. Оказва се, че не познавате добре града. Дори не знаете как се стига в парк „Нагорни“, любимото място за отдих на трудещите се.
Той слезе от колата, без да обръща внимание на любителя да подава бележки, и дори остави вратата отворена за мен. Явно демонстрираше небрежност, макар да съм уверен, че контролираше поведението му дори с гръб към пленника.
Солонин подкара колата някъде в обратна посока, през центъра. Така пътувахме към четирийсет минути, после започнаха предградията на Баку с блоковете, после частните къщи с градинки. От време на време Витя се обръщаше към нашия пленник и спокойно, сякаш отиваме на гости, питаше за пътя.