— Мога дори да обявя конкурс! — усмихна се Гоша и хвърли коженото си палто на леглото. — И да дам награда на този, който пръв намери убиеца. Още същия ден ще дотичат с неопровержими доказателства.
— Тогава защо съм ви аз?
— Там е тя — рече Гоша. — Те са опитомени. Гледат ме в устата. И се стараят да отгатнат: този ли да пратят зад решетките, или някой друг. А на мен ми трябва истинският убиец! Дори това да е най-добрият ми приятел.
— А нима аз не съм опитомен за вас? — Володя показа с жест окаченото кожено палто.
— Палтото е дреболия — направи гримаса Гоша. — То е ценност за теб… За мен е нищо! Ето, Тимур отиде на битака и сега се разхожда със същото…
— Кажете, а какъв ви е Тимур?
— Доверено лице — усмихна се Гоша. — Заедно лежахме в затвора. Какво друго?
Володя го гледаше удивено. Говореше се наистина, че Козлачевски е лежал в затвора, но някак предпазливо.
— Видя ли плакатите с моята биография? — попита Гоша. — Там няма нищо подобно. Не че се срамувам от миналото си. Просто се кандидатирах за губернатор. А за такова нещо трябва да си чистичък.
— Значи онези, които сте опитомили, сега не са ви нужни?
— Така излиза — отвърна Гоша. — И на мен ми става противно… Направо хленчат от нетърпение, когато ме гледат в устата. Вият като кучета… При тях апетитът идва с яденето. Никой не служи за идеята. Всичките искат да ги храниш.
Той не сваляше очи от Фрязин, който се разхождаше из стаята.
— За теб сигурно ще е по-лесно да се заемеш с това дело, ако взема коженото палто, а ти купя обикновено? Нали така? Ще смятаме, че съм ти върнал онова, което ти изхвърлихме.
Володя не отговори веднага.
— Разбира се, вземете си го. Заедно с шапката… Кажете, защо Тимур, вашият телохранител, остана в колата? Не му ли вярвате?
— Вярвам му като на себе си — каза Гоша, — сто процента му вярвам.
— И с Конопльов ли сте лежали?
— Има такова нещо. Само на такива можеш да се опреш, така да знаеш. Тези няма да те продадат.
— А за какво лежа Тимур?
Гоша го погледна под вежди.
— Да ме разследваш ли си дошъл? — попита тихо.
Володя сви рамене.
— Не. Просто се опитвам да разбера за кого е било изгодно убийството на Ивлев и Бригаднов. Засега излиза, че на вас е било изгодно… Може да се намери още някой, но засега само това е на повърхността. Навсякъде все вие се пресичате с тези убийства. И по непосредственото ви дело, и по финансовите отношения… Нали те са ви останали длъжници, по-точно на вашата корпорация, или както се нарича? И са подали заявление в прокуратурата с обвинения против вашата организация. Така ли е?
— Аз дойдох при теб сам — рече Гоша. — Помолих те като човек.
— Което е вярно, вярно е — съгласи се Володя. — Не съм ви канил. Но следващия път — защо не? Обещаха да ми отделят кабинет в областното управление на МВР. Ще ви поканя там за официален разговор.
— Ти човек ли си, или не си? — Гоша залюля глава. — Аз идвам при теб с цялата си душа. С всичко, което е наболяло в мен. Едва след гибелта й осъзнах, че съм я обичал. Разбираш ли?
— Обаче ви ръководи съвсем друго чувство — отбеляза Володя. — Мъст.
— Че прощава ли се такова нещо? Ами ако някой друг, който е невинен, загине заради нея? Само да свирна! Още утре ще ми доведат десетина с доброволно признание по всички правила… Е, от онези, които ги чакат тежки присъди по делата им, че и най-тежката… Но аз не искам да стане така. Искам да погледна в очите истинския убиец. Иначе няма да има живот за мен, ще разбереш ли най-после или не? А ти си ме заразпитвал за Ивлев и заместника му. Ако бях виновен, щях ли да те моля?
— А защо молите мен? Малко ли са ви другите оперативни работници и следователи от Главна прокуратура във въпросната Москва? Да бяхте се обърнали към главния прокурор или вътрешния министър, щом не вярвате на своите.
— Ти ми хареса. — Гоша присви очи. — Сам се напъха в нашата бърлога, като предполагаше, че трябва да търсиш тук, сред нас. Прав ли съм? И не се изплаши. Затова се насочих към теб.
Володя пак отиде до прозореца и погледна навън. Там до кадилака, както и преди, стърчеше огромната фигура на Тимур.
— Искаш ли да ти го предам? — тихо попита Гоша.
— Кого? — не разбра Володя.
— Нали го подозираш — усмихна се Гоша. — Мигар не виждам… Пък и аз го подозирам, ако ме питаш честно.