— Това му е хоби — подсказа Гоша.
Тимур за първи път го погледна с неприязън — втренчено и изпитателно. Изглежда, искаше да разбере дали тия двамата не са се наговорили зад гърба му? И веднага сякаш всмука в себе си, потули малко подозрителния си поглед.
— Връща ти коженото палто — каза Гоша, за да разтовари обстановката. — Видяло му се малко…
— Малко ли? — смая се Тимур, после се засмя заедно с господаря.
— Почистено е, всичко е точно — каза Гоша, когато двамата спряха да се смеят.
— А какво ще облича? — попита Тимур.
— Ще се наложи да му купим обикновено палто, същото, като изхвърленото — отвърна Гоша. — И шапка. Виждаш ли, не ще да вземе хубавите дрехи. Неподкупен е.
— Че къде ще му намеря такова палто? — попита Тимур. — В Тюмен не се продават такива. Да вземем кожено яке?
— Сами решавайте. — Целият този разговор бе неприятен за Володя. Двамата говореха за него, сякаш той не беше до тях.
Но Тимур не мирясваше:
— Казвай, както си е, откровено. Не питам за палтото, за другото питам… Искаш да ме опандизиш пак?
12.
Солонин се върна доста бързо. И то не сам. Водеше Делара. Тя беше с блестяща вечерна рокля и трепереше от студ.
През това време не чух нищо, а мисля, че и нашият пленник не чу. Всичко стана безшумно. А нали са я пазили. И сигурно са били жестоки момчета.
Тя вървеше на високите си токчета, хваната здраво за ръката на Витя, притискаше се в него, сигурно за да се сгрее.
Чувах как диша тежко, опитвайки се да спре риданията си. Мога да си представя какво е преживяла току-що…
Солонин отвори пред нея вратата на колата. Изшътка на пленения:
— Разкарай се!
Онзи се надигна и слезе от колата. После, като се озърташе плахо, тръгна напред — по-бързо, по-бързо и накрая хукна, свил глава между раменете.
Делара седна до мен, като ме обливаше с вълна от източни парфюми.
Солонин седна на кормилото.
— Да изчезваме, и то по-бързо. Докато не са се опомнили и не са извикали помощ.
— Какво направи с тях? — попитах аз.
— Нищо. Влязох, дори не се наложи да се представям… Пак същите чеченци, които забелязах в самолета, а после изгоних от посолството. Решиха, че съм злият джин, който ги преследва навсякъде. Не ги разубеждавах. Докато се хващаха за оръжието и призоваваха Аллах с надеждата, че ще загина, аз им се заканих с пръст, казах, че ми е писнало да ги срещам, после предложих ръката си на госпожа Амирова…
— Не е точно така — обади се тя. — Видях как се разправихте с тези, които бяха в градината. Ужас! Никога нямаше да помисля, че сте толкова жесток.
— Между другото, срещнах там моя стар приятел Кадуев. Той веднага ме позна и започна да се хваща ту за сърцето, ту за оръжието… Госпожа Амирова, не познаваме добре вашия чудесен град, затова бъдете така любезна да ни показвате пътя.
— През цялото време направо — каза тя. — После ще ви кажа къде да завиете. Ще може ли да се обадя на съпруга си?
— Моля — отвърна Солонин. — Само в никакъв случай не бива да му разказвате кой и как ви е освободил.
— Разбира се. — Тя се усмихна. — Веднага разбрах, че сте руснаци, нали помните.
— Какво да се прави — въздъхна Витя. — Дори не сме се крили. По-добре ни разкажете как успяха да ви отвлекат.
— Излизах от театъра — започна тя. — Веднага ме заобиколи тълпа от поклонници. Море от цветя, с една дума, както винаги. Успях само да забележа, че няколко неканени кавалери започнаха като че ли да ме охраняват от натиска на тълпата. Те вървяха близо до мен, също носеха цветя и изтласкваха другите. Дори им благодарих. Бяха спрели колата си до моята, при това двете коли бяха еднакви марки и еднакви на цвят. В моята кола остана коженото ми палто, подарък от мъжа ми.
— Ами да — поклати глава Солонин. — Не са го измислили лошо. Способни момчета. Но нямат късмет. За тях съм като злата съдба. Госпожо Амирова, никога ли не сте се чувствали като злата съдба?
— Пази Боже! — престорено се ужаси тя и се засмя.
— А къде беше охраната ви? — попитах. — Нали си имате телохранители?
— А! — Тя махна с ръка. — Какво могат да направят в такава тълпа? Когато разбрах, че ме натикват в друга кола, се опитах да ги извикам, но не ми позволиха. Всичко стана прекалено бързо. Никой нищо не разбра. Самата аз не можах веднага да дойда на себе си. Представяте ли си състоянието ми, когато се видях заобиколена от непознати, неприятни хора? Отвлякохте ли ме? — попитах, когато видях, че ме карат някъде. Не се безпокойте, отговориха ми те, няма да ви причиним зло. Макар да ме гледаха като прегладнели вълци.