Пак започна да я тресе, сякаш от студа, хем вътре в колата беше топло.
— Откарайте ме у дома — помоли тя. — Трябва да си взема вана, за да се избавя от цялата тази мръсотия… От нея ме тресе много повече, отколкото от студа. И ако не беше господин Къриган… — тя го каза с известно лукавство, — просто не знам какво щеше да стане с мен.
— Ако не ви затруднява, Косецки, погледнете назад — каза Солонин. — Според мен някой ни преследва.
Огледах се. Две лади, нищо особено, ако се наложи, можем да им избягаме, при нашите възможности… И едва ли преследвачите ни ще предприемат нещо, понеже отново излязохме на оживените улици. Пък и Солонин явно ги е разубедил при поредното премерване на силите.
Но сигурно им се искаше да научат къде караме красавицата Делара. И още повече нямат търпение да разберат какво все пак представлява тоя Къриган, който притежава свойството да изниква там, където най-малко го очакват.
В това време госпожа Амирова безуспешно набираше по нашия сателитен телефон домашния си номер. Наложи се да взема апарата от ръцете й и лично да й го избера.
Тя започна да разказва развълнувано на господин Амиров за случилото се с нея. Говореше на азербайджански. Чух как на два пъти спомена „мистър Къриган“. При това с такава ласкава интонация, че ако бях на мястото на съпруга, щях да се разтревожа.
След като свърши разговора си, тя ме погледна сълзливо.
— Още един разговор… Моля ви! Обещавам, че ще говоря на руски. Сигурно не ви хареса, че с мъжа ми разговаряхме на азербайджански?
— Казвайте номера! — Набрах цифрите и й подадох телефона.
— Алекпер, скъпи — започна тя. — Току-що ме освободиха. Представи си, все същият Къриган, за когото ми разказва… Да, да, толкова съм му признателна. Имате много поздрави, господин Къриган, — тя прикри микрофона с ръка, — от още един освободен от вас човек… И вас, господин Косецки, също ви поздравява и ви изказва признателност. — Тя махна дланта си от микрофона. — Така че, скъпи, сега всичко е наред! Не се вълнувай. Ще ти позвъня още утре. Става ли? И ще ти обясня всичко. До утре… — И с благодарна усмивка ми върна апарата.
— Най-напред, госпожо Амирова, трябва да ни обясните някои неща — каза Солонин.
— Аз съм на вашите услуги — отговори тя, като продължаваше да се усмихва.
— Бихме искали да разгледаме къщата, където сте се срещали със сина на президента.
Лицето й леко се източи, устните трепнаха.
— Но защо? Не разбирам…
Стори ми се, че се опечали. Макар че от къде на къде? Нали току-що ни демонстрира връзката си с Алекпер.
— Ами затова — отговори Солонин, — че някой е подслушвал там разговорите ви. По този начин е разбрал за истинската ви среща… Похитителите на вашия приятел са знаели много добре времето и мястото. Дори прекалено добре.
— Ах, това ли било… — каза тя с видимо облекчение. — Моля. Още утре съм на вашите услуги.
Солонин мълчеше и гледаше пътя.
— Като ще е утре, утре да бъде — казах вместо него.
— Днес съм много изморена — каза Делара. — И вече е късно. Или ви трябва спешно?
Двамата с Витя разменихме погледи в огледалото за обратно виждане. И аз разбрах нещо. Например че не бива да се намесвам в разговорите му с госпожа Амирова.
— Добре — каза Витя след пауза. — Но поне кажете къде се намира. Къде да отидем утре?
— Да си призная, вече забравих… — отговори тя. — Толкова вълнения и преживявания през деня.
— Срещали сте се много често там — казах аз.
— Случва се. — Солонин ме погледна свирепо. — Като ще е утре, утре да бъде, както мисли моят секретар.
Погледнах госпожа Амирова. Не разбирах играта на Солонин, но по объркването на Делара можеше да се предположи, че не й хареса молбата на Солонин.
Пристигнахме пред дома й, където вече я чакаше Амиров с коженото палто в ръцете, а също няколко полицаи и същите безславни телохранители, които гледаха навъсено нас, неканените освободители на тяхната господарка.
— Нима няма да влезете у нас, господин Къриган? — попита Делара.
— Друг път — отговори Витя. — Чакам разговор от Ню Йорк.