— Да — отвърна глухо Грязнов. — Диктувайте.
— Можете да му позвъните веднага след нашия разговор. Аз също му се обаждам, за да знам какво става там, добре ли го лекуват. И моя Рустам накарах да му се обади, макар че не искаше. И ще го карам, докато Коля не излезе оттам здрав… Трябва да пазим младите. Не бива да им отмъщаваме. Моят брат е моят живот, повярвайте ми.
Той си пое дъх и продължи:
— Сега по другия въпрос… Едва ли ще мога да изпълня всичко, за което се уточнихме. Парите са си пари, а моите чеченски приятели ме гледат накриво. Малцина от тях държат руски пленници за продажба. Повечето за размяна на роднините си. Защо са ти, казват, ти докара твоя брат от Русия… Намерих само петима руски пленници, които са готови да ми продадат. Още трима отказаха, не желаят да се връщат, приели са исляма… Ще откупя петимата, това са руски младежи, връстници на моя Рустам. Защо мълчите, Вячеслав Иванович?
— Какво мога да кажа? Вие сте извън пределите на досегаемостта. Ако можете да откупите още някого — добре, като не можете… какво да кажа…
— Но нали ми вярвате? — попита Мансуров. — За мен сега е важно дали ми вярвате или не.
— Какво значение има за вас? Като видя петимата, тогава мога да кажа нещо.
— Разбрах. А за брат ми — извинете. На никого няма да дам брат си. Нали няма да ми отмъщавате, Вячеслав Иванович?
— Какво говорите? — усмихна се Грязнов. — Ръцете са ми къси, а портфейлът празен.
Грязнов остави слушалката и с още по-голяма ненавист заби поглед в телефонния апарат, сякаш това е източникът на всичките му неприятности.
Все пак е избягал! Но се обади. И изглежда, не лъже. Само петима души… Виж как държат на роднините си. Да им завидиш… У нас е обратното, всички се крият в дупките си. Най-много се караме с роднините си, с никой друг.
Телефонът пак звънна и прекъсна размишленията му.
— Здрасти, Вячеслав Иванович! — бодро се обади Володя.
Грязнов въздъхна с облекчение.
— Къде се изгуби?
— Непрекъснато давате заето.
— Не те ли подслушват там?
— В слушалката няма „бръмбар“. Цялата стая опипах…
— Не си ли замръзнал вече?
— Не, какво говорите! Подариха ми нов кожух — вместо палтото…
— Кой? — Грязнов застана нащрек.
— Ами тези, с които летях. Изхвърлиха ми палтото… Но това е дълго за обяснение, подробностите ще чуете, като се видим. Не се безпокойте, всичко е нормално, още не съм затънал в корупция.
— Откри ли нещо? — попита Грязнов, без да престава да се мръщи.
— Има някои неща — отговори Володя. — Ще може ли да ми изпратите една картинка, и то спешно?
— Каква картинка?
— Отпечатък от маратонката върху педала на колата. Помните ли?
— Помня, естествено. Маратонки „Пума“ номер четирийсет и шест. Лабораторията даде и други характеристики. Ще ти изпратя, щом толкова спешно имаш нужда от това. Друго какво?
— Утре съм на погребение — въздъхна Володя.
— А твоите нови познати също ли отиват?
— Как иначе. Засега това е най-голямото им нещастие. Интересни типажи. Само тук можеш да срещнеш такива, в Сибир, отдето идва нашето могъщество.
— Обаятелни ли са? — усмихна се Грязнов. — С широка душа?
— Меко казано — въздъхна Володя. — Просто пукат кости от приятелски прегръдки… И после историята с убийството на жената на Томилин. Тук се крие нещо, освен чисто житейски колизии.
— На нейното погребение ли отиваш? — попита Грязнов. — Да те подсигурим за всеки случай? Мога да звънна в местното управление на МВР.
— Не, какво говорите! Тук се знае всичко за всички! — започна да се вълнува Володя. — Разбира се, те мислят, че са ме заблудили. Старая се да не ги разочаровам.
— Ох, внимавай — въздъхна Грязнов. — Чувствам, че си затънал да не казвам докъде. Ще се измъкнеш ли?
— А как иначе? В краен случай и господин Козлачевски си има слаби места… Знаете ли, че се е кандидатирал в местните избори за губернатор?
— Значи му трябва чиста биография — рече Грязнов. — А ти бъди все пак малко по-предпазлив. Може би не си заслужава да си пъхаш носа в историята с убийството на Томилина?