Витя се подаде от тъмното след половин час.
— Наложи се да поработя с ключалките — каза той. — Прав си. Там няма абсолютно нищо. Никакви подслушвателни устройства. Изглежда, тя наистина ни е заблуждавала. И най-вече горкия Алекпер. Само че с каква цел?
И точно тогава видяхме две коли, които се задаваха от другата страна.
— Наведи се — казах аз, когато фаровете им се плъзнаха по колата ни. Моментално се свлякохме на седалките. Фаровете угаснаха. Помислих, че трябваше да се отдалечим още повече от къщата, но не се реших. Имаше опасност да привлечем вниманието им върху себе си.
От колата слязоха няколко души и единият от тях отключи с ключа си портата. След това двете коли влязоха в двора.
— Излиза, че имаш право — каза Солонин, когато посетителите си заминаха.
— Нима? — обадих се аз. После омекнах, като видях потиснатия му вид. — Повярвай, бих искал да съм сгрешил. — Дай да й дадем още един шанс. Върви още веднъж. Ами ако са пристигнали, за да ремонтират водопровода?
Разбира се, това си беше издевателство. Но вече бе време да помислим на кого е разказала за нас — за руските агенти, маскирани като чужденци. Да помислим и да предприемем нещо.
— Ако откриеш, че „бръмбарите“ току-що са поставени там… Как е по-добре да постъпиш: да оставиш всичко, както си е било, или да ги махнеш, за да я разобличиш?
— Първо трябва да ги намеря — измърмори Витя и излезе от колата.
Солонин се върна след малко. Седна в колата с овесен нос. Постави ръцете си на кормилото.
— Чакаш по-нататъшни указания, нали? — попитах.
— Помислих, че е по-добре да ги оставя там — отговори той. — Нека мисли, че ни разиграва. И на Алекпер засега е по-добре да не казваме нищо.
— Но нали той чака какво ще му съобщим. Ако има подслушващи устройства — значи приятелката му не е виновна.
Разбираш ли? И върви доказвай, че ги е поставил някой едва ли не пред очите ни, за да осигури невинността й… Той ще повярва по-скоро на нея, отколкото на нас.
— Признавам, че се обърках от цялата тази история. — Витя сви рамене. — Но ще се опитам да му обясня.
— Обади му се! — казах аз. — Ако не повярва, нека да дойде. Как не ги домързя посред нощ да дойдат дотук, за да поставят тия дяволски „бръмбари“!
— Ние с нищо не сме по-добри от тях — отвърна Витя. — Не знаем какво искаме.
Той избра телефонния номер на Алекпер. Не бях го виждал досега толкова смутен. Все пак беше вярвал на Делара. И ето сега нещо подобно може да стане с нейния възлюбен.
— Алекпер… — започна Витя. — Просто не знам как да ти го кажа. С една дума, моят приятел излезе прав. Да, там нямаше подслушвателни устройства… Нещо повече, моят приятел предположи в присъствието на Делара, че има такива и затова похитителите са научили твоя маршрут и времето на пътуването ти. Решихме да проверим, да претърсим в къщата, но както си спомняш, Делара не ни даде адреса… Случайно да си й се обаждал след това?
Солонин прикри с длан микрофона и ми прошепна: не е звънял, чакал е да му се обадим.
— И ето че станахме свидетели как пристигнаха няколко души с коли. Следите им още личат покрай къщата, можеш да ги видиш… Та те влязоха там и после си заминаха. Аз отидох след тях. Бяха се появили подслушвачки. Разбираш ли?
Солонин замълча, слушаше какво говори Алекпер. Лицето му имаше непроницаемо изражение. Седях и не смеех да помръдна.
— Не, приятелю, оставих всичко така, както си беше… Наистина ли? Знаеш ли, много се опасявах, че няма да ми повярваш. Лека нощ… макар вече да е утро.
Витя изключи апарата.
— Искам да отидем в хотела — каза той. — Един душ — и в леглото. Стига ми толкова за днес. Не съм от камък.
Той се обърна към кормилото и запали двигателя. Заваля сняг. Колата вървеше сред безбройните снежинки, които залепваха по стъклото, и чистачките трудно се справяха с тях.
А аз си мислех, че колкото повече навлизаме в тази история, толкова по-неясно става.
Как и за какво да говорим утре с Делара? Тя ще си „спомни“ адреса и с очарователна усмивка ще ни предложи да се разходим до „гнезденцето“. И ние ще се правим, че никога не сме били там.