Ами записът на съпружеската изневяра на госпожа Мансурова? Какво да правим с него?
Главното е, че ни засякоха. Със сигурност. И ще си дават вид, че нищо не знаят, просто ще ни следят непрекъснато със съдействието на прекрасната госпожа Амирова. А ние също ще си даваме вид, че за нищо не се досещаме. И както и преди, ще гледаме с обожание прекрасната дама и ще се възхищаваме на достойнствата й.
Само Алекпер да не ни подведе… Той няма да може да скрие, че някои работи са му станали известни, колкото и да се преструва. Жените веднага усещат подобни неща.
— По същество двамата с вас сме разобличени — наруши мълчанието Солонин. — При това още от приема във френското посолство. И някой знае за всяка наша стъпка. Следят разговорите ни, напипват връзките ни.
— Значи не всичко е толкова мрачно — отвърнах. — Сега поне знаем за това.
— А какво има да знаем. Време е да си плюем на петите, докато не са ни прерязали гърлата като на Новруз.
— Като цяло можем да смятаме мисията си за завършена. Но да си плюем на петите, както ти се изрази, значи да покажем, че всичко ни е станало известно. Но ако без да разкриваме целта на пребиваването си, продължаваме да сновем на дадената територия в търсене на деловата изгода, можем да допринесем някаква полза за отечеството.
— Каква? — попита Витя и се намръщи.
— Вече го обсъждахме един път — отвърнах. — Русия има тук интереси, в това число наши пленници в Чечня. Какво полезно сме направили? Хванали сме на местопрестъплението две дами, които слагат рога на мъжете си и заблуждават възлюбените си? Може ли да си тръгнем с толкова?
Солонин мълчеше. След това не издържа, спря колата, излезе и почисти стъклата от снега. Моторът бучеше равномерно, чистачките с нова сила летяха насам-натам.
— Нашите напъни ми напомнят тяхната работа — кимна той към чистачките. — Не успяваме да почистим от единия боклук, а вече се натрупал нов…
— Философ — казах. — Спиноза. Не си свикнал с неуспехите. С тях и не трябва да се свиква, понеже целият ни живот ще ни се стори една безсмислица. И все пак понякога неуспехите са поучителни.
Сутринта се свързахме с госпожа Амирова. Тя говореше приветливо с Витя. Слушах разговора им по деривата.
— Адреса ли? Ах, да… Сега ще видя. Виждате ли, Майкъл, кой знае защо такива неща не се задържат в паметта ми. Имам предвид цифрите. Макар зрителната ми памет да е добра. Например помня как хубаво ме защитавахте от похитителите ми. Защо мълчите? Вие сте истински рицар, господин Къриган! Някога за такива са писали романи.
— Например „Дон Кихот“ — подсказа Солонин и аз сложих ръката си върху неговата.
— Само спокойно… Не сега — произнесох само с устни.
— Е… Дон Кихот не е напълно сполучливо сравнение — засмя се тя. — По-скоро Ричард Лъвското сърце.
— Не възразявам — кимна Витя. — Тук съм като на кръстоносен поход. Освобождавам Гроба Господен.
Не се сдържах и прихнах. Кръстоносец!
— Трябва да се приготвя — каза Делара, — да се обадя на Алекпер… Нали нямате нищо против той да присъства?
Спогледахме се. Разбира се, нямаме нищо против.
— По кое време ще стане това? — попита Витя.
— Звъннете след четиринайсет часа… — Тя се прозя.
Пазаренето е безполезно. Половин ден отива на кино. Но може би си заслужава. Толкова неща могат да се прояснят.
Отидохме да я вземем около три. Колата на Алекпер с охраната вече чакаше край дома й.
Алекпер седеше вътре безучастен, леко ни кимна, сякаш не възнамеряваше да слиза от колата. Изглежда, така изискваше етикетът. Няма да се появява при любовницата си направо в дома й. Но това не пречеше да я чака под прозорците й. С една дума — Изток.
Делара излезе сияеща, официално облечена, протегна ни ръце и сякаш не забелязваше автомобила на любимия си. И това е етикет.
Тя седна до мен. Алекпер със своите момчета ни последваха. Тя се обърна на два пъти назад. Може би й се искаше да се премести при него. Но което не е позволено, не бива.
Стараех се да не се оглеждам назад, към колата на Алекпер, и да не мисля какво изпитва в момента.
Пристигнахме на познатото място в къщата с градината. Делара не се учуди, че Солонин нито веднъж не попита как да стигнем. Возят я — значи знаят къде.
От време на време я поглеждах. Интересно как ще го разиграе…
Влязохме в къщата. Светнахме лампите.
— Ах, колко отдавна не съм идвала тук! — каза тя и падна в големия мек фотьойл. Гледахме я мълчаливо. Лъжа в красива опаковка. Не можеш да се изразиш по друг начин…