— Да беше помълчал… — изсъска Гоша, след като се огледа. — Ту далекогледът ми ти подозрителен, ту погребението не ти харесва… Аз съм платил всичко! И за погребението на твоята жена също! Сега си никой за нея! — Той вече крещеше и се самонавиваше.
— Ще разбера аз кой ги ликвидира…
И тръгна нагоре след ковчега на Елена, където спешно завършваха изкопа на гроба.
Томилин гледаше с ненавист в гърба му. И изведнъж трепна, усетил тежестта на нечия ръка, стоварила се на рамото му.
— Слушай, защо си недоволен от всичко? — попита го Тимур. — Все нещо не ти харесва, все ти е малко… Такава жена изпращаме! Не опази жена си, която Гоша ти повери като на роден брат. И на това отгоре се разправяш… Не е хубаво, драги. Никак не е хубаво… Върви, не стой, прости се с нея. Такава красива, такава млада беше… Вай Аллах, какво става…
Володя Фрязин се забави край ковчега на Чердинцев. Тук стоеше и Аркадий, телохранителят на Томилин. Гледаше печално Чердинцев и устните му мърдаха, сякаш четеше молитва. Приятели, помисли Володя, преживява. Дори е забравил за господаря си. А на Тимур му е все едно, никакви емоции, изглежда, е свикнал да погребва. Спокоен, деловит, не се отделя от господаря нито крачка.
Майката на Чердинцев плачеше, сега само тя гледаше сина си, а всички останали следяха другото погребение, където плачеха по-високо и венците бяха по-пищни.
Пуснаха ковчега с тялото на Чердинцев в гроба, но той остана върху образувалия се лед, който едва чуто изпука, без да поддаде.
Гробът не приемаше тялото. През пролуките водата постепенно заля леда. Гробарите се спогледаха и започнаха да хвърлят надолу замръзнали буци глина. Ледът продължаваше да пука.
Майката на загиналия гледаше с ужас как най-накрая ледът се разпука и ковчегът слезе косо под водата първо с единия си ъгъл, после с другия.
Тя завика, сви се в ръцете на също такива самотни, нещастни старици.
Аркадий продължаваше да стои, сякаш изпаднал в несвяст, без да се помръдне от мястото си. Някой го извика. Той се опомни, започна бързо да се изкачва нагоре, към другия плач, по-многогласния и силен.
Гоша стоеше със съсипано лице над отворения ковчег и без да откъсва поглед, гледаше покойницата. Беше застанал пред мъжа й и отстрани изглеждаше, че той е убитият от мъка съпруг…
Володя настръхна. Странно погребение. Зрелището не е за слабонервни.
Но ето че Гоша се наведе и целуна Елена по челото. И най-после се отмести.
Володя видя как Томилин се надвеси над ковчега на жена си и веднага се дръпна, изправи се и се отмести настрана.
Сякаш се изплаши от нещо, помисли Фрязин. Какво ли може да означава?
Гоша сякаш отсъстваше. Томилин, напротив, безкрай се озърташе, кимаше, приемаше съболезнованията, милваше по рамото нещастната майка на загиналата си съпруга, изхлипваше и въздишаше. И непрекъснато трепереше. Трепереше с цялото си тяло, сякаш преживяваше обхваналия го ужас, който нямаше край.
Той не приличаше на убиец на собствената си жена. На Володя се стори, че убиецът трябва да изглежда другояче. Във всеки случай на гробището това трябваше да стане ясно… Сега да дойде тук Александър Борисович, помисли си Володя, той щеше да види всичко, което трябва. И да обясни треперенето, пронизващо Томилин.
Томилин продължаваше да трепери и на помена на жена си. Гоша искаше милостиво да покани на помена и роднините на Чердинцев, но Томилин се възпротиви решително.
Правеха помена в огромна зала в ресторанта на хотел „Сибир“. Гоша настани Володя до себе си. Поканените гледаха с учудване непознатия.
— Е, какво? — от време на време се навеждаше към него Гоша. — Забеляза ли някого? Не си?
— Какво мога да забележа? — повдигаше рамене Володя. — Аз да не съм екстрасенс? Трябваше да поканите ясновидци.
Гоша махна с ръка.
— Имаше, каних ги… Само скубят пари. Валута им дай на тях. Шарлатани. Душата ми обърнаха. Предсказваха, че през тази година трябвало да стана милиардер. Представяш ли си? Не в рубли де… Слушай, а защо Олег Томилин, мъжът й, е такъв бледен и трепери?
— Има температура — обади се Тимур, седнал от другата страна на Гоша. — Виждаш ли, избила му е пот. Изстинал. Има грип.
— Той ли ти каза? — попита Гоша.
— Нали виждам — усмихна се Тимур.
В това време зазвъня мобифонът. Володя се опита да стане, като използва случая да излезе, но Гоша го дръпна: