Взехме картата на метрото в Баку, но много бързо се отказахме от търсенето. Нямаше и не можеше да има закономерност в диверсиите.
Някъде на някоя спирка във вагона се слага взрив с часовников механизъм… Остава неясно къде ще гръмне. В Москва може да се контролират лицата от кавказка националност направо пред входа. Тук всички са си свои, братя мюсюлмани. Европейците пътуват предимно с коли, само старците са с обществения транспорт, но те няма да помъкнат мина в метрото…
— А имаме ли поне някаква следа, Александър Борисович, за да предотвратим взрива? — попита Солонин. — Поне да се уверим, че има закономерност между атентатите. Тогава вече може да мислим как да предотвратим следващите взривове и тук, и в Москва. Ако се обадим сега на Алекпер, веднага ще вземат мерки, ще затворят метрото по технически причини. Това ще изплаши негодниците и те ще използват тъмните си сили на друго място. Ще взривят нещо в театъра, в парка или на плажа. Възможностите на онези, които имат достъп до пластичния взрив, са безгранични.
— Значи ще проверяваме догадките си, а хората да загиват? — попитах аз.
— Вие ме смайвате — пак скочи Солонин. — Трябва да се действа. В края на краищата тези две задачи — закономерност и конкретен взрив — се обединяват.
— Ще отидеш в метрото? — попитах аз. — Шансът е нищожен.
— Това не е Москва — отговори Витя. — Всичко на всичко няколко спирки. Може случайно да намеря хората, които вкарват мините… Подозирам, че са моите стари познати.
— Сигурно вече предизвикваш суеверен страх у тях — отбелязах аз. — Ами ако взривът не трябва да е днес? Така ли ще ходиш всеки ден в метрото, като на работа?
— Не мисля… — отвърна той и започна да се приготвя. — Те са дали на някого сигнал, че даденият взрив е посветен на еди-кое си събитие. В дадения случай връзката е ясна.
— Кой знае — повдигнах рамене. — Само предположих.
— Чудесно предположение — увери ме Солонин. — Както и в случая с отвличането на Делара. Позна сто процента… А тях ги мързеше дори да си пуснат подслушвателните устройства, толкова бързаха. По-добре ми кажи друго. Тези взривове стават винаги в най-натовареното време, нали?
— По правило — отговорих аз. — За по-голямо сплашване.
— И публичен резонанс — добави Солонин, като напъхваше под якето си доста сложно съоръжение.
— Какво е това?
— Химически анализатор — отвърна той, като си закопчаваше якето. — Реагира на миризми, по-точно, на отделни молекули, отделяни в атмосферата от пластичния взрив. По-добре да ти обясня друг път, ако не възразяваш.
— Разбираш ли какво рискуваш? — попитах аз. — По-добре разкажи на Алекпер за това, от което се страхуваме…
— По-добре или по-зле — намръщи се Витя, — кой може да знае? Те избират кога да нанесат удара, а не ние кога да ги хванем за ръката. Днес имаме шанс. Нищожен, но имаме. И аз рискувам заедно с другите. А ако кажем на Алекпер, ще ме хванат на входа като лице от славянска националност. Какво ще стане по-нататък?
— Тогава да се разберем така — казах, като се стараех да се съсредоточа. — До най-натовареното време остават три, не, четири часа. Няма да рискуваме. След три часа ще телефонирам на Алекпер. Нека да вземат мерки. А ти в това време трябва да успееш да излезеш от метрото. Съгласен ли си?
— Разумно — кимна Витя, вече напълно готов. — Но се опасявам, че терористът ще заложи бомбата точно преди да започне върховото натоварване. Разбираш ли? Нужни са му само няколко минути. Значи ще зареди часовника за след петнадесетина минути, не повече…
— Логично — кимнах аз. — И какво следва от това?
— Че ще позвъниш на Алекпер след три часа и половина.
Помълчахме малко, всеки замислен за нещо свое. Не можех да го спирам. Не бива да се пропуска дори такъв шанс.
— Между другото, по този начин ще предотвратим взрива в Московското метро или в тролейбус — каза Солонин, сякаш четеше мислите ми.
Какво можех да му отговоря? Прегърнах го мълчаливо. Постояхме така няколко секунди, сякаш се прощавахме — за всеки случай.
— Всъщност и вие има с какво да се заемете, Александър Борисович — каза Витя вече на вратата. — За три часа можеш да свършиш нещо необикновено. Например да извикаш на разговор дамичката, любителка на белгийските дипломати… Тя е жена на Мансуров, не забравяй. Мъжлето се е измъкнало от контрола на вашия приятел Грязнов и сега смята, че вече е хванал Аллаха за брадата… Тук около този Мансуров става нещо. Помниш ли, Делара го обвиняваше за много неща…