— Понеже ние с вас няма да гласуваме, смятам, че бихте могли да ми предложите едно кафе — подхвърля непознатата, вероятно приключила огледа си.
— С удоволствие — кимам.
Ние ставаме и почваме да се измъкваме. Аз вървя напред ребром, за да не докосвам съседите си. Затова пък спътницата ми се движи фронтално в пълното си величие, като разбутва слабия и дебелия, мърморейки пътем „пардон, мистър Хигинс“ и „пардон, мистър Бери“.
— Дневният ред изглежда доста претрупан — казвам аз, колкото да кажа нещо, тъй като изобщо нямам понятие какъв е дневният ред.
— Какво значение? — свива заоблените си рамене жената и отпива от кафето.
— Но темите на докладите са интересни — добавям, въпреки че нямам представа и за темите.
— Какво значение? — повтаря дамата.
— Вие говорите, като че сте попаднали тук съвсем случайно.
— Познахте — отвръща тя. — Всъщност тук трябваше да пратят редактора на научния отдел, но понеже той беше болен, пратиха мене, защото и без туй бях решила да ида в Стокхолм. Изобщо вие дължите щастието да се запознаете с мене на една чиста случайност, мистър… Обаче вие не сте ми казали името си.
— Коев.
— Това е малкото ви име?
— Не, малкото е Михаил.
— А моето: Дороти.
Ние сме седнали край една масичка до остъклената стена на огромния хол, през която се вижда акуратно подстригана поляна, а по-нататък — изкуствено езеро и зад него — гъста редица дървета. В залата вероятно вече се провежда гласуването, ако не са почнали докладите, обаче моята нова позната очевидно пет пари не дава за това, какво става в залата. Тя поема една цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и ме поглежда изпитателно:
— Хм, интересно… За пръв път виждам българин…
— Ако това ви е интересно, елате в България. Там ги има повече.
— Новото винаги ми е интересно — продължава Дороти. — За жалост, то не може да бъде до безкрайност ново.
— На мене колко време ми давате?
— По-полека, млади човече! Вие сте твърде настъпателен! — произнася тя с умишлена театралност. След което добавя с обичайния си тон: — Не знам. Нямам никакъв опит с българите. Във всеки случай мога да ви предложа един полезен съвет…
— Слушам.
— Ако искате по-дълго да сте интересен за жени като мене, разкривайте им се малко по малко, и то не откъм лошите си страни.
— А именно?
— А именно не им говорете за доклади, за дневен ред и изобщо за социология.
— Но за какво друго бихме могли да говорим на симпозиум като тоя?
— За всичко друго освен за симпозиума. Бихте могли да кажете: „Вие имате очарователна рокля.“
— Тя е наистина очарователна… Този зелен цвят, който тъй отморява очите, както твърдят окулистите…
— Ако е за зелен цвят, гледайте ливадата навън. Или може би вие намеквате тъкмо, че ви е все едно дали гледате мене, или пейзажа през прозореца.
— Съвсем не. Пейзажът няма тия изгънати очертания, които вие имате. Дания е една ужасно равна страна.
— По-полека, млади човече! — подхваща Дороти наново театралния си тон. — Много бързо минахте от роклята към тялото.
Всъщност, ако някой от двама ни върви бързо, това не съм аз. Дамата в резеда владее умението да прескача неусетно етапите, без да дава вид, че го прави, и да създава атмосфера на близост там, дето преди половин час не е съществувало дори познанство.
— Мисля, че все пак не е зле да надзърнем в залата поне от приличие — предлагам, след като допушваме цигарите си.
— Няма да отидете далеч, ако държите много на приличието — предупреждава ме Дороти, но става.
Сетне добавя делово:
— Само помогнете ми най-първо да събера тия циклостилни материали, пръснати по масите.
— За какво ви са?
— Ами че по тях ще направя дописката си! Или вие мислите, че ще седя три дни поред в тоя хладилник, за да записвам глупостите на хикс и на игрек? Както вече казах, името ми е Дороти, а не Жана д’Арк.
В старинната зала за приеми дъхът на вековен мухъл упорито и не без успех се бори с миризмата на дамски парфюм, на пури и на алкохол. Навън още грее слънце, но тук огромните полилеи са вече запалени. Делегатите на конгреса се тълпят в по-голямата си част около масите и от оживлението им ясно личи, че там не раздават циклостилни материали. Сандвичите са наистина миниатюрни, ала хората на науката знаят отлично, че малкият размер винаги може да се компенсира от голямата бройка.
Някои измежду не тъй гладните гости стоят по-настрана от тоя шпалир на съсредоточено дъвчещи челюсти и разговарят. Дамата в резеда, която понастоящем всъщност е в лилав костюм, ме е изоставила на мистър Хигинс и мистър Бери, а сама беседва до прозореца с някаква млада жена в черен костюм и черно настроение.