— А сега: към рулетките!
Сеймур понечва да възрази, но премълчава, очевидно решил, че е под достойнството му да оспорва някакъв женски каприз. И ние тръгваме към близкия игрален павилион, предвождани от Дороти, която днес е в разкошен пепелявосребрист костюм и би могла да бъде наричана дамата в сиво.
В павилиона липсва рулетка, затова пък ротативните машини са в изобилие. Две дузини играчи от двата пола тренират бицепсите си, като дърпат тежките ръчки, додето дисковете на апаратите се въртят с метален звън, за да застинат в съответна комбинация. Изобщо ротативките са главната причина за притегателната сила на тоя увеселителен парк, чието почти едничко увеселение е комарът. Това е наистина комар на дребно, особено що се отнася до печалбите, но за сметка на туй загубите, когато се повтарят често, са доста болезнени за гражданина от средна ръка, дошъл уж да си почине тук от работния ден.
Дамата в сиво и дамата в черно купуват по шепа никелови жетони от гишето на входа и се отправят към две свободни ротативки, докато ние, мъжете, оставаме на входа да пушим и да наблюдаваме отдалеч борбата между човека и машината. Дороти още отначало проявява комарджийска страст и толкова повече се вживява в играта, колкото повече губи. Жената ту рязко дърпа ръчката, ту съвсем деликатно включва механизма, като се старае да налучка секрета на апарата, чийто единствен секрет всъщност се свежда до това — да обира осемдесет процента от постъпленията. Грейс, напротив, съвсем безучастно пуска монетите си и също тъй безучастно натиска лоста, сякаш сама е придатък на машината.
— Вие няма ли да си опитате късмета? — поглежда ме Сеймур.
— Каква полза от опити на дребно — отвръщам.
— Точно така — потвърждава Бери, който отново е плувнал в пот. — Играта винаги трябва да се играе на едро…
— Играта? Каква игра? — вдига вежди Сеймур.
— Ами че… играта изобщо… Целият живот е една игра…
— Оригинална мисъл. Вие може би дори сте изучавали теорията на игрите на Борел и Нойман?
— Аз не се интересувам от математически теории, а от психологическите фактори — отвръща малко докачено Бери.
— Именно психологическите фактори! — потвърждава и Хигинс, внезапно изтръгнат от летаргията си. — Ние третираме социологията като психология на обществото…
— Оригинално, наистина оригинално — повтаря Сеймур.
— Помощ! — извиква в тоя миг Дороти. — Гледайте, същински потоп!
Дамата в сиво наистина е получила голямата печалба с премията и в металното коритце на машината се сипят с равен звън цял порой жетони. Купчината е тъй голяма, че жената действително се нуждае от помощ и аз услужливо й поднасям броя на „Таймс“, който и без друго нямам намерение да чета. Дороти с блеснало от възбуда лице събира жетоните и ги поставя в меродавния британски всекидневник. После, като притиска до гърдите си тежката импровизирана кесия, обявява:
— Сега ще идем да ги изгуляем!
— Пощадете ни от вашето великодушие — забелязва сухо Сеймур.
Сетне поглежда часовника си и напомня:
— Време е да вървим у Тейлърови.
— Но какво да правя с тия жетони? — пита сконфузена Дороти, като продължава да стиска непохватно с две ръце фунията с монетите.
— Хвърлете ги — предлага все тъй сухо Сеймур. — На мене като не ми трябва нещо, хвърлям го.
И понеже Дороти го гледа, сякаш смята, че той се шегува, Сеймур взема кесията от ръцете й и я поставя в близкото кошче за отпадъци.
Опитът ми да се измъкна с оправданието, че няма какво да правя у хора, които не познавам, не дава резултат.
— Тъкмо ще се запознаете — отвръща Сеймур, като ме поглежда тъй, сякаш едва сега си спомня за присъствието ми.
— Но аз не съм канен…
— Бъдете спокоен, там никой не е канен. Дори и вие, Дороти, нали?
И понеже тоя път жената в сиво не благоволява да отговори, Сеймур добавя:
— Тяхната гостна, знаете, е нещо като Градския площад. Хората просто я прекосяват, преди да отидат другаде. Освен ония, които държат на играта… или на живота като игра… или как беше там…
Така че ние се настаняваме в двете коли, гарирани край „Тиволи“ и потегляме към Тейлърови…
Домакините ни посрещат със същите усмивки на стандартна любезност, с които посрещат и всички останали. Може би само Сеймур има привилегията на по-специално отношение, защото вместо машиналното „как сте?“ Тейлър му отправя едно: „Колко мило, че дойдохте, Уйлям.“ Подир което влизаме в салоните, докато съпрузите остават в антрето, дето, види се, им е съдено да прекарат цялата вечер в посрещане и изпращане на непрестанно разминаващите се на вратата гости. С две думи, една мила двойка от млади хора, които, боя се, ще бъдат твърде скоро състарели от бремето на светския живот.