Да кажа как точно протича играта ми оттук нататък би значело направо да излъжа, тъй като нямам нито точна представа, нито точен спомен за нея, освен само че продължавам да залагам на цвят. Понеже съм решил и тъй, и тъй да проиграя капитала и да се оттегля от масата, поставям безразборно по няколко плочи ту върху червено, ту върху черно, като от време на време не без учудване забелязвам, че камарата жетони пред мене неизменно се увеличава независимо от инцидентните загуби. Друга е за жалост участта на моята учителка. Макар и да играе на дребно, тя твърде бързо загубва всичките си жетони и е принудена да извади нова банкнота, а малко по-късно — и трета. Затова пък Сеймур вече е удвоил авоарите си. Застанал пред масата с безизразно лице и димяща в ъгъла на устните цигара, той при всеки вик на крупието отброява по десет едри плочи, които поставя ту на едно, ту на друго каре.
— Приключвам за тая вечер — произнася унило по едно време Дороти. — Радвам се, че поне вие печелите, Майкъл. Замествайте ме достойно!
— Не е ли по-добре вие да ме заместите?
Тя ме поглежда колебливо, но колебанието бързо отстъпва място на героична решимост:
— Нямам сили да откажа. Цялото ми същество кипи от жажда за реванш.
Отстъпвам й мястото си и за да не я смущавам в играта, се насочвам към изхода, като бегло забелязвам, че Сеймур ме изпраща с поглед.
В съседните помещения гостите значително са оредели. Задухата също е намаляла, тъй като прозорците са широко отворени към нощта, наситена е електрическо сияние. Изобщо налице са всички условия да изпия спокойно чаша уиски. Което и правя.
— Загубих всичко. Можем да тръгваме — обявява половин час по-късно Дороти, като застава пред дивана, дето съм се обтегнал.
— Едно уиски?
— Не. Един коктейл от витриол и цианкалий ще ми свърши повече работа. Просто ще се изям от яд.
Оглеждам се. Сеймур все още не се е появил в салонните, а Бери, Хигинс и Грейс отдавна са се измъкнали. Моментът е съвсем подходящ да последваме примера им.
Додето кара колата из вечерните улици, жената продължава да мисли все за същото:
— Яд ме е, че тъй глупаво загубих парите ви — мърмори тя.
— Те бяха толкова мои, колкото ония в „Тиволи“ бяха ваши.
— Да хвърли моята печалба в кошчето, представяте ли си!
Тя обръща лице към мене, сякаш забравила кормилото, и аз изпитвам неприятното предчувствие, че ще хлътнем с колата в някоя витрина.
— Разбрахте ли сега защо загубих? Щом се гавриш с това, което си получил, съдбата те наказва.
Дороти отново насочва поглед пред себе си, като повтаря:
— Да хвърли печалбата ми в кошчето…
— Може би тая вечер ще направи същото и със своята.
— Надявайте се!
После отново се връща на темата:
— Трябваше да сменя стила на играта. Щом видиш, че губиш, трябва да смениш стила.
— И какво, като го смените? Вие не можете да смените системата. Рулетката е една система и тя работи срещу вас.
— Но вие спечелихте.
— Временно. И това е също част от системата. Уловка за наивниците.
— И Уйлям спечели — настоява на своето Дороти.
А понеже замълчавам, жената сама си отговаря:
— Всъщност човек лесно печели тогава, когато печалбата му е безразлична. Изобщо човек винаги получава гратис ония неща, на които не държи. Сеймур е богат човек.
— А вие?
— Аз бях богата, Майкъл. — Тя натъртва на глаголното време. — Не искам да кажа, че сега съм бедна, обаче лудостите са много скъпо нещо, за да можеш да ги вършиш цял живот.
— А защо трябва непременно да вършите лудости?
— Защо ли? Защото без тях животът става съвсем скучен.
Дороти рязко завива и също тъй рязко спира пред осветената бяла фасада на „Англетер“. Подир туй загасва мотора, изважда ключа и като ме поглежда, добавя:
— Ако ви поканя да дойдете в стаята ми, предполагам, че това ще бъде също една малка лудост, но аз съм готова да си я позволя…
Една малка лудост? Защо не, особено ако етикецията я изисква.
Ставам от леглото, запалвам цигара и се настанявам в удобното бяло кресло. В тоя луксозен апартамент всичко е бяло и розово, включително и изтегнатата на леглото жена, забравила преди заспиването да се покрие. Наблюдавам разсеяно това тяло, което поради невъзможност да предложи свежест предлага изобилие. Сетне погледът ми спира на лицето. Устните, измити от червилото, изглеждат бледи, под очите са застинали тъмни кръгове. „Не бих ви дал повече от двайсет и пет“ — бях казал аз, свикнал от любезност да спестявам по едно десетилетие на познатите си от женски пол. Да, тя е поне на трийсет и пет и поне половината от тия години са преминали в малки лудости и умората вече почва да избива изпод розовобялата повърхност на фасадата.