— И не особено интересен — допълвам. — Всичко това не е трудно да се обясни.
— Знам ги вашите обяснения. Както и нашите. Хората открай време приписват на света закономерностите, измислени от хилавите им мозъци. Огюст Конт бе съчинил три стадия в развитието на обществото. Вие ги увеличихте на пет — това е цялата разлика.
— Струва ми се, че въпросът не е в бройката. Конт извеждаше своите стадии от човешкото съзнание, а ние ги извеждаме от обективното развитие на материалната действителност — възразявам, като пускам в ход ерудицията си, натрупана по време на пътуването в спалния вагон.
— Вярно. Вие заменихте една фикция с друга фикция. Това е заслуга, която не смятам да ви отричам.
— Ако за вас обективното развитие е фикция…
— Обективното развитие? Но, позволете, кое ви дава гаранцията, че сте го прозрели? Човекът още в биологията си е програмиран като безсилно и ограничено същество.
При тия думи Сеймур вдига от масата пакетчето „Кент“ и ми го показва, сякаш въпросното човешко нищожество е скрито нейде вътре между цигарите.
— И все пак това безсилно същество непрекъснато прави нови и нови открития, които му помагат да преодолява безсилието си.
— Съвсем не отричам тая елементарна истина — кима събеседникът ми, като вади папироса и я забучва в десния ъгъл на устните си. — Но и когато прави жалките си открития, човек не е в състояние да предвиди последиците им. Затова откритията не намаляват нито на йота безсилието му и вместо да го направят цар на вселената, както вие обичате да твърдите, го водят до ново заробване. Ето, вижте!
Той посочва с елегантната си сребърна запалка към откриващия се в дъното на улицата градски площад, дето трафикът е тъй претоварен, че колите едва пълзят.
— Хората измислиха автомобила, за да се движат по-бързо, но колите се умножават с такава адска прогресия, че скоро ще направят невъзможно всяко движение. Човекът се е превърнал в роб на машините, създадени уж за да го освободят от трудности…
Сеймур щраква запалката, дръпва от цигарата и продължава, като заедно с думите изхвърля от устата си талази тютюнев дим:
— Атомната бомба се рисуваше на създателите си като средство за победа не само над противника, но и над страха от всеки противник. А ето, че тъкмо с откритието на бомбата започна ерата на най-големия страх, който човечеството е познавало. Страх за всички, включително и за творците на бомбата.
— Това само доказва простата истина, че техническото развитие далеч е изпреварило развитието на общественото устройство. При едно по-съвършено общество…
— Илюзии! — прекъсва ме Сеймур. — Всичко това доказва безсилието на цялото общество и на всяко общество, въоръжено с фикциите на едни или други мними закономерности.
— А кои са според вас действителните? — запитвам, доволен да предоставя думата на събеседника си.
— Няма ги — отвръща Сеймур, като разперва ръце. — Пък и да ги има, те са недостъпни за нас, за нашите дребни мозъци, оценяващи нещата в ограничените посоки на някакви си три измерения. Но с цялото си невежество ние бихме могли да признаем при по-голяма честност, че тая вселена е едно неизмеримо гигантско пулсиране, едно бурно дишане на някаква материална или каквато щете там субстанция, едно движение, закономерно или хаотично, при което всяко вдишване представлява раждане, начеване, създаване, а всяко издишване — порив на смъртта, на космичните катастрофи, на унищожението. Един гигантски кипеж на кълнене и на гниене, на упорито напиране за растеж и на безпощадно смазване на израстващото. И в тоя гигантски процес, представете си, земната човеко-мравка се опитва да наложи някакъв свой ред, да наложи волята си на бълха върху поведението на вола, по който е оставена да пъпле.
— Съкрушително сравнение… — промърморвам.
— Ни най-малко. Вие знаете не по-зле от мен, че разликата между нищожеството на човека и величието на вселената изобщо не се поддава на образно сравнение.
— Не разбирам защо тогава сте се посветили на такава излишна наука като социологията.
— Защото решението ми беше взето още преди да бях прогледал. И защото социологията е толкова излишна, колкото и всичко останало. А в такъв случай, какво значение на коя точно специалност ще се спреш, за да лъжеш хората и себе си, че вършиш нещо полезно?
— Що се отнася до полезността, не виждам никаква лъжа: социологията ви помага да си вадите хляба — осмелявам се да забележа.
— Най-абсурдното е, че нямам никаква нужда да си вадя хляба, както вие се изразявате. Аз съм това, което е прието да се нарича „заможен човек“, Майкъл.
Той изрича последната фраза с такава неловкост, сякаш ми разкрива някаква срамна тайна. После предлага прозаично: