— Да вземем още едно уиски, а?
— Както обичате.
Сеймур прави небрежен, но достатъчно ясен знак на келнера, застанал до входа на заведението и малко по-късно пред нас отново са сервирани две добре заредени с ледени кубчета чаши.
— Всъщност аз станах социолог по времето, когато още бях в плен на предразсъдъците си, макар вече да прозирах целия им комизъм. Главата ми казваше, че спокойно мога да плюя на всичко, обаче предразсъдъкът напомняше: „А какво ще кажат другите?“ Разбира се, аз още тогава плюех мислено на другите, на всички тия „други“, наречени общество, и все пак не ми се щеше да ме смятат за богат ленивец, от рода на тия кухи субекти, които прекарват една четвърт от живота си в самолетите и по летищата, за да прехвърчат от курорт на курорт и от казино на казино. Не че не бях неврастеник като тях, но моята неврастения бе от такъв род, че изискваше действия, признати като обществено полезна активност. Надявам се, че ме разбирате?
— Мисля, че да — кимам, като посягам към чашата си. — Ако това изобщо има някакво значение за вас.
— Естествено, че има значение.
— „Естествено“? Доколкото схванах, за вас всичко на този свят е без значение.
— О, не възприемайте думите ми буквално. И не бъркайте теоретичните концепции с практическото поведение. Вие сте, както се изрази моята секретарка, един противник, разбира се, пак в теоретичен аспект. А човек винаги държи на мнението на противника си… понякога дори повече, отколкото на мнението на приятеля. Не е ли така?
— Не знам — отвръщам, като оставям чашата, след като достатъчно съм си охладил дланта с нея. — Струва ми се, че ако противникът има ласкаво мнение за мене, това едва ли би ме зарадвало твърде.
— Не става дума за ласкаво мнение, а за уважение — уточнява Сеймур. — Аз мога да уважавам един противник, без да имам непременно ласкаво мнение за него…
— Трудно ми е да доловя нюанса… — подхвърлям безочливо, защото нюансът е съвсем очевиден.
— Аз мога да уважавам вас, без това да ми пречи да презирам илюзиите ви — обяснява търпеливо събеседникът ми.
И понеже този път не отговарям, той продължава:
— Вие дори не можете да разберете, че безредието в своята естественост е по-малко опасно от вашите илюзии за ред и справедливост. Опасни илюзии. Всички войни и всички страшни кръвопролития са се водили за подобни илюзии. Човечеството винаги е било изтребвано в името на живота, на хубавия живот, на идеала за живот. Изобщо бедата на човечеството е главно в туй, че за него винаги са се грижили сума самозвани благодетели от вашия тип. Ако всеки мисли за себе си, вместо да се старае да спасява другите, тоя абсурден свят би бил малко по-спокоен.
— Според вас излиза, че работата ще върви най-добре, когато никой не я върши.
— Да, ако имате предвид точно тая работа. Престанете да учите хората как да живеят. Престанете да им помагате да подреждат живота си, без да ги питате искат ли вашата помощ.
— Аз никого не се опитвам да уча — напомням просто за сведение.
— Говоря не за вас лично, а за вашите мислители. А що се отнася специално до вас или до мене, правилото може да се вземе в обратен вид: нека не допускаме да се месят в живота ни и да ни натрапват жизнени принципи, при чието съставяне никой не е искал мнението ни.
— Вашата обработка почва малко ненадейно и доста енергично — забелязвам, като сдържам усмивката си.
— Точно това трябва да ви убеди, че не става дума за обработка. Аз, както вече разбрахте, съм почти пословичен със своята нетактичност — усмихва се едва-едва и Сеймур.
— „Нетактичност“ или „искреност“?
— Тия две понятия са съвсем равнозначни в доброто общество, към което имам нещастието да принадлежа.
— Вие, изглежда, смятате за нещастие, че изобщо принадлежите към човешкото общество. Вие с мъка носите кръста на живота.
— Кажете „със скука“. Това ще бъде по-точно — отвръща Сеймур, като изплюва на плочите поредната угарка.
Той се озърта, допива водата си от разтопения лед и после ме поглежда с присвитите си очи:
— И все пак тая скука тук е нищо в сравнение с оная, Голямата скука.
— Коя по-точно? — питам, като довършвам на свой ред ледената вода в чашата си.
— Ами тази, дето почва след заравянето на ковчега.
— По тоя проблем ще има достатъчно време да мислим, след като ни заровят.
Сеймур наново се озърта и подхвърля почти полугласно:
— Струва ми се, че ви следят… Освен, разбира се, ако не следят мене…
Това, че ме следят, аз го знам отлично и без Сеймур да ми го казва и още при първото уиски съм забелязал човека, застанал на традиционните петдесетина метра в навалицата между будката за порнографски списания и входа на киното.