Той хвърля последен поглед към безпорядъка наоколо и добавя:
— Не ми върви в пиенето. Винаги, щом реша да се напия, ще се случи нещо непредвидено.
Вече е тъмно, когато Сеймур ни оставя пред входа на „Англетер“.
— Обадете ми се след малко, Майкъл — казва Дороти в асансьора, преди да слезе на етажа си.
Четвърт час по-късно потропвам на вратата на стаята й, обаче не получавам никакъв отговор.
След още половин час повтарям опита си и тоя път познатият звънлив глас произнася:
— Влезте!
Дороти е застанала пред купчина датски сувенири, струпани на масичката — миниатюрни пиринчени копия на прочутата „Малка сирена“, никелови халки за ключове с емблемата на Копенхаген и сребърни лъжички със същата емблема.
— Слизах долу да купя някои дреболии за подарък — обяснява тя. — Нали утре заминавам.
— Утре?
— Ами да. Симпозиумът свършва и аз заминавам.
— Разбрах, че Сеймур и Грейс остават.
— Те остават, а аз заминавам.
— Но защо така внезапно?
— Съвсем не е внезапно, а точно според програмата.
Тя оставя сувенирите, които рови безцелно, и вдига очи към мене:
— Надявам се, че раздялата не ви разстройва твърде.
— Не е изключено и да ме разстройва.
— В такъв случай единственото, което мога да ви предложа, е да ме последвате.
Не бързам да отговоря и жената вероятно оценява паузата като признак на колебание, защото подхвърля:
— Може и не веднага. Имате достатъчно време да свършите работата си и да вземете героичното решение. Ще бъда цял месец в Стокхолм — хотел „Астория“.
Тя сяда в едно от белите кресла, събува луксозните си обувки и по детски подвива крака на седалката, без да обръща внимание, че розовата й бродирана пола се е вдигнала почти до кръста. Това е напълно в стила на тая дама, която се държи не както е прието, а както е удобно, и която предпочита пред възпитаното целомъдрие безцеремонната непосредственост. Дори в начина, по който разголва бедрата си или накланя напред обемистия си бюст, сякаш липсва кокетство — тя не изкушава и не дразни, а просто предлага това, което има. Една дама, която нищо не би могло да учуди. Ако одеве й бях казал: „Хайде тази вечер да се приберем, като вървим на ръце“, тя вероятно би отвърнала: „Не знам дали ще мога, но нека опитаме.“
— Уф, капнала съм — въздиша жената и обляга назад глава.
— Това е лошото на приключенията, че уморяват — забелязвам примирено.
— Приключения? Хвърляш се ту тук, ту там, за да опиташ и това, и онова, и другото, и продължаваш все тъй, макар че вече всичко си опитала, защото си мислиш, че навярно има неща, които не си опитала, и които са всъщност истинските неща, заслужаващи внимание, понеже това, което си го опитала, не струва много нещо и винаги е завършвало с умора, с досада, с разочарование…
— Вашият мелодичен глас почва да заприличва на отегченото мърморене на Сеймур.
— Не ми говорете за Сеймур… Подайте ми една цигара…
Изпълнявам нареждането и щраквам запалката. Дороти поема жадно от цигарата, вероятно с надеждата, че това ще й възвърне бодростта, подир туй отново обляга глава назад.
— Тая проклета жажда: да се замени познатото с нещо неизпитано, а сетне и то, понеже е вече изпитано, да се захвърли заради нещо съвсем ново… Влизаш от стая в стая, за да избегнеш скуката, бързаш все повече, понеже мислиш, че те гони по петите, а тя всъщност те пресреща, свита в тъмния ъгъл на всяко ново помещение. „Ку-ку! Ето ме!“ Една игра на криеница, увлекателна само до някое време. До времето на умората… Аз съм в края на младостта, на прага на умората, пред вратата на спокойствието. И единственото, което още ме спира да вляза, е страхът от самотата…
Дороти вдига глава, дръпва наново от цигарата и ме поглежда с изпитателен поглед:
— Ще дойдете ли с мене, Майкъл? Така, без ангажименти и срокове?
— За какво да дойда? В името на другата игра?
— О, ако става дума за любовта, може да ми вярвате, че аз съм я играла тази игра и на едро. Всеки играе понякога в любовта на едро, докато фалира или разбере, че когато играеш на едро, винаги губиш. И тук хубавото трае късо време, а после следва серията празни удари и после пак някое малко замайване преди следващата серия празни удари…
— Значи, салдото…
— Салдото е умората — прекъсва ме жената.
Сетне вперва празен поглед в пространството, сякаш проверява мислено въпросното салдо.
— Знаете… — заговорва тя ненадейно. — Пътувах веднаж за Ница. Очакваше ме една от вечните шумни, весели и истерични компании. Казиното, алкохолните нощи и любовта на дребно… А когато стигнах Кан и видях тихия булевард, палмите, морето, спокойствието на зимното мъртвило, свих с колата към „Мартинец“ и хвърлих котва там. Да знаеш, че никой не подозира къде си, да ти са достатъчни двата криминални романа в куфара, двете разходки край пристанището заран и следобед, спокойните обеди и тишината… Беше великолепно. Само че на третия ден не издържах и отново полетях за Ница.