— Значи, не е било чак толкова великолепно.
— Щеше да бъде, ако имах до себе си някой като вас…
Тя отново ме поглежда и отново формулира поканата си:
— Всъщност какво ни пречи да подновим опита?
— Доста работи.
— Например?
— Ами например различията в характерите. Аз не съм весел човек, Дороти. Нито особено забавен.
— Да, да, знам: вашата най-голяма страст е да мълчите като дърво. И додето мълчите, сигурно ми се надсмивате наум. Ако бях по-глупава, вероятно щях да предпочета един приятел, който да ме глези и развлича. Да ме уморява от танци и гуляи. Само че веселият още на третия ден отива да се весели другаде. А бъбривият подир известно общуване или престава да бъбре, или почва да ти досажда с повторенията си. Докато противен характер като вашия не крие риска да стане по-противен, защото това едва ли е възможно. Вие не сте човек на изненадите, Майкъл.
— Тук сте права — кимам. — Наистина не ме бива в сюрпризите. Не знам обаче как сте вие в това отношение.
— От мене можете да очаквате само добри сюрпризи. Елате и аз ще ви покажа страни и места, каквито дори не сте сънували…
— Аз изобщо твърде рядко сънувам. И то не страни и места, а главно черни котки.
Тя продължава, без да дава ухо на последното ми признание:
— Казах ви, че вече не съм богата, но вън от заплатата имам необходимата рента, за да не се чувствуваме притеснени.
— Какво по-голямо притеснение от това, да бъдеш издържан от една жена?
— Ако желаете, бихте могли и сами да се издържате — подхвърля Дороти, като протяга ръка да загаси угарката в пепелника.
Жестът е достатъчно продължителен, за да мога обстойно да огледам познатия ми вече бюст в рязко наклонено положение. Най-после актът на огнеборство е приключен, обаче, вместо да прибере себе си и бюста обратно в креслото, дамата ми прави знак да се приближа повече, прегръща ме свойски и прошепва в ухото ми:
— Сеймур се интересува от вас…
Свивам рамене и се готвя да отвърна, ала тя прави с пръст на устните повторен знак и продължава все тъй шепнешком:
— Ако не се интересуваше от вас, дори не би ви погледнал. А когато Уйлям се интересува от нещо, той е готов да плати с повече от платонична любезност.
— Нямам представа от какво може да се интересува човек като Сеймур — отвръщам полугласно.
— Не е трудно да се отгатне, ако имате предвид, че е свързан с едно от ония учреждения, които се занимават с информацията или сигурността, или нещо от тоя род. Сигурност… Боже!… Ние сме седнали върху горящ вулкан и разговаряме за сигурност.
— Вулканът безпокои ли ви?
Дороти наново ми прави знак да говоря по-тихо, преди да отвърне шепнешком:
— Мене? Ни най-малко. Това лудо време е най-доброто условие, за да не правиш впечатление със собствената си лудост.
Тя отброява къса пауза, преди да се върне към темата:
— Излишно е да се колебаете, дали да му измъкнете сто хиляди, или двеста. За сигурността не се пестят пари. Измъкнете му повече долари, а аз ще ви науча как да ги изхарчим.
— Боя се, че не разполагам с необходимата стока, за да му измъкна подобна сума.
— Ако не разполагате с необходимата стока, Уйлям нямаше да ви ухажва. Той не е от тия, дето дремят над празни ясли.
— Все пак аз малко по-добре от Сеймур знам какво има в собствената ми глава — отвръщам търпеливо. — Ако вашият приятел е наистина това, за което го представяте, той ще иска информация. А аз не разполагам с информация дори за два долара…
— Тогава изфабрикувайте я! — прошепва Дороти, без да се замисли. — Когато стоката не е нищо повече от приказки, един такъв лъжец като вас е истински Рокфелер.
И за да ми даде време да размисля, тя допълва тоя път гласно:
— Поръчайте кафе и нещо безалкохолно, ако обичате… И бъдете добър да ме почакате. Искам да взема един душ.
ПЕТА ГЛАВА
И тъй, още едно голямо научно събитие отшумява в историята. Международният симпозиум по социология е закрит. Делегатите започват да напускат железобетонния хамбар на заседателната зала и аз се опитвам да сторя същото, преди някой от познатите ми да е сложил ръка върху мене. Измъкването обаче съвсем не е лесно, тъй като предвид на скорошната раздяла голяма част от присъствуващите са изпаднали в умиление, а умилението се изразява в ръкостискания, размяна на визитни картички и последни снимки, така че движението по пътеката е съвсем парализирано.