— Човек не си избира името сам. Името ви се натрапва от родителите, а държането — от професията — забелязва сухо жената.
— Само че вашето държане е свойствено предимно на тия секретарки, които са надхвърлили петдесетте, стройни са като дъски за гладене и се радват на лошо храносмилане.
Грейс и този път премълчава.
— Подозирам даже, че очилата, които носите, съвсем не са ви нужни.
— О, те са само половин диоптър — произнася небрежно жената, като гледа пред себе си.
— Според мене те не са и четвърт диоптър.
И преди тя да успее да възрази, добавям:
— Чудно е, че не ви е накарал да смените и името си.
Секретарката хвърля малко сепнат поглед през очилата си, а после неловко промърморва:
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Всъщност — признавам — вие не сте лишена от известни черти на женственост. Но човек трябва доста да се взира, за да ги различи.
— Интересно как сте намерили време да се взирате в мене, при цялата ви заетост с Дороти.
— При по-добра организация се намира време за всичко.
— Виждам, че при вас организацията е образцова. Едва изпратили бившата приятелка, вие се заемате да си осигурите бъдещата.
— Още не. По-късно. И вероятно не в подозираната от вас посока.
Разговорът продължава все в тоя тон на дружеско заяждане, додето стигаме квартирата на Сеймур. Тя се намира в белетажа на импозантна старинна къща, скрита сред високи дървета. Грейс дръпва ръчката на звънеца, висяща от устата на месингова лъвска глава. А понеже отвътре не се чува никакъв шум, жената още два-три пъти прави опит да изтръгне езика на хищника.
— Странно… Каза, че ще ни чака тук… Нищо. В такъв случаи ние ще го чакаме.
Секретарката вади от чантата си ключ и отваря вратата:
— Заповядайте.
Стаите, през които минаваме, изглеждат необитаеми. Плътни кадифени завеси, спуснати на прозорците, старинни мебели, загънати в бели калъфи, мътни огромни огледала над мраморните камини. Ако тук изобщо някой някога е живял, той трябва да е починал отдавна.
— Вашият шеф също живее в доста мъртвешка обстановка — позволявам си да отбележа, додето крача подир Грейс, която пали лампите и отваря вратите.
— Апартаментът е на един наш познат, който непрекъснато пътува — обяснява секретарката.
Най-после влизаме в помещение, по-обитаемо на вид, в смисъл че завесите на прозореца са вдигнати, мебелите са без калъфи, на малката масичка има бутилки и чаши, а на дивана са пръснати вестници. Това е нещо като кабинет или библиотека: двете стени на стаята са облицовани чак до тавана с лавици, а върху лавиците са подредени книги в старинни кожени подвързии.
— Ще пиете ли нещо? — пита Грейс.
— Защо не.
— Тогава сервирайте си.
Тя прибира набързо вестниците от кушетката, обаче не сяда на нея, а се разполага в едно кресло и тутакси заема обичайната си неподвижна стойка и безучастния съсредоточен израз, сякаш се готви да почне да стенографира. Приближавам се от нямане какво да правя до масичката и си наливам малко уиски в една висока и на пръв поглед чиста чаша. Готвя се да предложа нещо и на Грейс, но решавам да се въздържа, за да не бъда обвинен отново в опит за флирт. Затуй запалвам цигара, вземам чашата си и на свой ред се настанявам в едно от креслата. Погледът ми прелита край строгото лице на секретарката и се установява върху прозореца, дето в светлината на сивия следобед тъмнеят високите дървета.
— Раздялата с любимата, изглежда, ви натъжи — установява по едно време Грейс.
— „Любимата“? Това е за мене непознат феномен.
— А! — възклицава жената с подчертана, ала не особено силна изненада.
— Има, знаете, хора, които никога не могат да изпеят една вярна нота. Аз пък съм от тия, дето никога не могат да изпитат любов.
— Значи, играете на любов. Това е още по-отвратително — отвръща секретарката с равния си безстрастен глас.
— Не играя. С мене си играят.
— Не допусках, че сте чак толкова беззащитен.
— Кажете по-скоро „инертен“…
Тя ме поглежда, сякаш преценява думите ми. Ставам, приближавам се до нея и протягам ръка към рамото й.
— Надявам се, че няма да направите нещо такова, което би развалило нашите добри отношения — произнася тихо Грейс, цялата настръхнала.
Ръката ми, която е застинала неподвижно при дръпването на жената, продължава пътя си и измъква от лавицата зад Грейс един подвързан том.
— Бъдете спокойна — отвръщам, като разтварям книгата. — Няма да допусна нищо такова, което би помрачило нашата взаимна неприязън.