И понеже мълча, той изплюва угарката и продължава:
— Не ви ли е ясно, Майкъл, че това откритие ми връща свободата, по-точно, вдъхва ми съзнанието за пълна свобода спрямо всички принципи, измъдрени от човешката плесен в нейния порив да прикрие безсилието си?
— Мисля, че същият резултат бихте постигнали и с прочитането на една екзистенциалистична брошура.
— Лъжете се. Четенето няма никога стойността на личното откритие. А екзистенциализмът специално е една илюзия, също като всички останали, една комична поза на мнимо величие, макар и това да е поза на отчаянието. „Отчаян съм, но вижте колко съм героичен в своята безнадеждност!“ Екзистенциалистът обаче дори в тая си безнадеждност се вижда като Сизиф, сиреч като титан, а не като човешка бълха или — ако предпочитате това сравнение — като дървеница…
— Струва ми се, че почваме да навлизаме твърде навътре в паразитологията — позволявам си да забележа.
— Вярно — кима Сеймур. — Темата съвсем не може да ни послужи като предястие към един вкусен обед.
Той отново прави знак на келнера, който, уморен от бездействие, притичва с готовност. На терасата освен луничавата дама и нейният кавалер има само още две двойки, хранещи се чинно под големите синьобели слънчебрани.
— Донесете ни листа!
— Няма ли да чакаме Грейс? — запитвам.
— Не. Тя ще дойде по-късно.
Листът ни бива донесен, обаче не от келнера, а от самия метр д’отел, и това не е лист, а обстойно изложение в тържествени тъмночервени корици. Човекът в бял смокинг разгъва пред всекиго от нас по един екземпляр от изложението, а малко по-встрани оставя и картата за вината.
Цялата тая церемония не произвежда никакво впечатление на Сеймур. Той отмества небрежно червената папка, без дори да я погледне и осведомява сухо метр д’отела:
— За мене бифтек с чер пипер и бутилка червено вино, съвсем сек и много студено.
— За мене същото — добавям, доволен, че съм успял да се измъкна от проучването на документа.
— Едно хубаво бордо, реколта четиридесет и осма година? — предлага угодливо метр д’отелът, за да запази поне част от блясъка на встъпителния ритуал.
— Бордо, божоле, каквото щете, стига да е добро и студено — промърморва нетърпеливо Сеймур.
Онзи се покланя, прибира картите и се отдалечава.
— Даа — произнася американецът, сякаш се мъчи да си спомни за какво е говорил. — Норми на фризурите… норми на политическите доктрини… норми на морала. „Предателство“, „вярност“, „подлост“, „героизъм“ — думи, думи, думи…
— Които имат все пак някакво значение — добавям, тъй като събеседникът ми замълчава.
— Абсолютно никакво, драги мой! Би трябвало да се върнете към създателите на лингвистическата философия, към Хейр или дори към Айер, или даже да прескочите още две столетия назад към Дейвид Юм, за да разберете, че всички тия морални категории са равносилни на безсмислица.
— Не е ли по-добре, вместо да се връщаме към лингвистиците, да се върнем към здравия разум? — предлагам на свой ред. — Вие, примерно, сте американец, а аз — българин…
— Почакайте, знам какво ще кажете — спира ме Сеймур. — Само че дали сте се родили българин, или американец, това е биологическа случайност, която с нищо не ви задължава.
— Дали съм син на една или друга майка, това е също биологическа случайност, но все пак човек обича своята майка, а не чуждата.
— Защото своята е по-грижовна от чуждата. Въпрос на изгода, Майкъл, нищо повече. Ще обичате ли майка си, ако тя без причина ви бие и наказва?
— Няма такава майка, която без причина да бие и наказва децата си — възразявам с тон на специалист, макар че никога не съм имал ни майка, ни мащеха.
— Ще обичате ли родината си, ако тя ви отхвърли? — настоява американецът.
— Родината не може да ме отхвърли, ако аз не съм я отхвърлил.
— Не извъртайте, Майкъл. Допуснете, че по една или друга причина родината ви е отхвърлила. Ще я обичате ли все пак?
— Без съмнение. И с цялото си същество. Нещата, които могат да се обичат с цялото същество, не са толкова много, Уйлям.
— А коя е родината на един субект, чиято майка, да речем, е българка, а баща му — американец? — продължава да упорствува Сеймур.
— Тази, която той си е избрал. Тази, която му е по-скъпа. Във всеки случай човек не може да има две страни за родина. Думата „родина“ няма множествено число на никой език, Уйлям.
— Думата „човечество“ — също — напомня събеседникът ми.
— Вярно. И какво от това?
— О, за мене това е само една граматическа подробност. Но понеже вие държите на морала, сигурен ли сте, че като работите за вашата родина, вие работите за човечеството?