— Къде е Уйлям?
Секретарката кима към морето, дето американецът вече е успял да се потопи до рамене във водата. Той стои известно време така, обърнат насам, и разстоянието е твърде голямо, за да видя дали гледа специално към нас, или просто съзерцава бреговата панорама. После Сеймур ни дава гръб и със спокойните движения на опитен плувец се впуска в морето.
Погледът ми се премества от синята шир на водата към златистата ивица на пясъка и по-точно към оня сектор, дето се е излегнала Грейс. Ако два дни по-рано някой би ми казал, че това стройно и безупречно изваяно тяло принадлежи на Грейс, щях да му предложа да иде да се удави. Обаче грешка няма: грациозната хубавица, излегната върху синята хавлия е не друга, а мъжествената секретарка на Уйлям Т. Сеймур, автора на „Мит и информация“. Интересно дали този автор би се осмелил да твърди, че това, което лежи пред мене, също е мит.
Грейс улавя погледа ми, ала вместо да изпита стеснение от неговата изчерпателност, подхвърля прозаично:
— Седнете де, какво стърчите!
Тя ми предоставя част от хавлията и аз изпълнявам нареждането.
— Вие вчера не дойдохте на обеда. Наистина ли бяхте поканена? — питам, колкото да наруша мълчанието.
— Поканена бях, но по такъв начин, че да не дойда.
Признанието прозвучава неочаквано, може би тъкмо защото съвпада с предположението ми.
— Липсвах ли ви? — любопитствува от своя страна Грейс.
— Много.
— В смисъл че присъствието ми би ви спасило от един неприятен разговор?
Трябва да внимавам с тая жена. Както се изразява Сеймур, тя по един опасен начин почва да отгатва мислите ми.
— Вие надценявате моя практицизъм — опитвам се да възразя. — И подценявате себе си.
При последната фраза погледът ми отново се насочва неволно към хармоничните форми, намиращи се в съседство.
— Вие доста безцеремонно ме изучавате — забелязва жената безучастно.
— Интересът ми е чисто научен.
— Вашата наука, ако не се лъжа, е социологията, а не анатомията.
— Знаете, има социолози, които поддържат, че структурата на обществото напълно съответствува на структурата на човешкия организъм.
— Да, знам: органическата школа.
Тя ме поглежда със синьозелените си очи и запитва:
— Майкъл, вие наистина ли сте социолог?
— А какъв по дяволите искате да бъда? Вашият шеф не е ли социолог?
— Тъкмо това исках да знам: и вие ли сте социолог като него?
— Не, не съм като него. Аз съм от друга школа.
— Да, наистина: органическата школа… И тъй, значи, ви липсвах вчера?
— Много.
— Независимо от факта, че за вас любовта е непознат феномен?
— Любовта?… Оставете на спокойствие големите думи. Те са за литературата.
— А коя по-малка дума бихте употребили вие?
— Влечение… Симпатия… Може би дори приятелство… Откъде да знам? Не съм твърде силен в стилистиката.
— Симпатия… Приятелство… Нима за вас приятелството е нещо по-слабо от любовта?
— Зависи. Във всеки случай, по-различно е. Любовта е инфекциозна болест, злополука, нещо, което връхлита върху вас, нещо, за което вие нямате нито вина, нито заслуга. А приятелството е съзнателно поето отношение към другия…
— Рационална сделка между два индивида — формулира Грейс.
— Съвсем не. Там, където има сделка, няма приятелство. А там, където има приятелство, не може без чувства. Но осъзнати чувства, а не емоционално пиянство.
— Аха! Излиза, значи, че трябва да съм поласкана!
— Боя се, че малко избързвате.
— Вашата грубост почва поразително да наподобява тая на Сеймур. Тогава за какво приятелство ми говорите?
— В приятелството има степени, Грейс. А също и периоди на развитие…
— Вие ме нарекохте по име?
— Неприятно ли ви е?
— Напротив. Това показва, че напредваме в приятелството. В такъв случай кога ще се видим?
Свикнал съм този въпрос обикновено аз да го задавам, но очевидно времената се менят.
— Когато намерите малко време за мене.
— Цялото ми време е за вас — отвръща щедро жената. — Извънслужебното, разбира се. При мене няма степени и периоди на развитие.
— Мисля, че довечера по-късно ще е във всяко отношение по-удобно.
— Смятах ви за по-смел.
— Продължавайте да ме смятате. Обаче смелостта не изключва една-две капки предпазливост.
— Лекцията за приятелството приключи. Започваме с лекцията за предпазливостта…
— Не виждам Сеймур — промърморвам вместо отговор.
— Той сигурно е стигнал вече отвъд чертата на хоризонта.