Той млъква, леко задъхан от дългия си ораторски период и наново ме поглежда с присвити очи, сякаш да провери как понасям това състезание на издръжливост.
— „Свободният човек“, проповядван от вас, не може да бъде верен на никаква кауза, включително и на вашата собствена — възразявам, като подтискам отегчението си.
— Тъй ли? А защо?
— Защото свободният човек, както вие го разбирате, не може да се чувствува обвързан към каквото и да било. Ако той е свободен дори от кръвната връзка с родината си и е станал предател на родината си, той с още по-голяма лекота ще стане предател и на всяка друга позиция, към която бихте го прикрепили.
— Значи, по ваше мнение, аз като свободен човек имам изцяло манталитета на предател? — усмихва се Сеймур.
— Не съм и помислял подобно нещо.
— В такъв случай вие си противоречите или просто извъртате, за да не ме обидите.
— Съвсем не. Вие наистина нямате манталитет на предател. Обаче то е само защото далеч не сте тъй свободен, както желаете да се представите.
Американецът вдига леко вежди и ме поглежда въпросително:
— Искате да кажете, че получавам отнякъде заплата?
— Не искам да кажа това. Допускам дори, че заплатата, която получавате, съвсем не ви е необходима. Но вие няма да ме убедите, Уйлям, че сте разкъсали връзките с родината си или по-точно с класата си. Вие апелирате към хората да се откажат от своята родина, не за да станат свободни, а за да минат на служба при вашата.
Сеймур навежда очи, сякаш размисля над думите ми, сетне поклаща глава:
— Лъжете се, Майкъл. Нищо с никого не ме свързва.
— В такъв случай какво бихте казали, ако аз от името на моята страна ви отправя същото това предложение, което вие отправяте на мене?
Сеймур наново се усмихва:
— Вие формулирате въпроса си тъй, че ме заставяте в интерес на тезата си да кажа „ще приема“. Е, добре, за да разберете, че съм напълно искрен, аз ще отговоря отрицателно. Точно така: не бих се съгласил. Обаче моят отказ ще бъде без всяка връзка с каквито и да било морални, патриотични или класови съображения. Ако аз не желая да се свързвам с вашия свят, то не е от любов към моя, а от ненавист към вашия. Впрочем „ненавист“ е силно казано, аз не съм по силните чувства. Наречете го неприязън или просто антипатия. Във всеки случай моят свят, върху който с удоволствие бих плюл, е поне прям и откровен в грозотата си, докато вашият носи коварно-примамливи илюзии за всеобщо щастие. Едно общество, в плен на илюзиите си, е по-опасно от обществото на откровения цинизъм, което не крие грозотата си просто защото няма как да я скрие. Едно общество, което вярва, е готово да воюва за това, в което вярва. Следователно то е агресивно. Следователно то е опасно. А моето общество не вярва в нищо. Не вярва вече. Което значи, че вече не е опасно.
— В думите ви има логика, но няма истина, Уйлям. Катастрофата, с която ме плашите, е катастрофа на вашия свят, не на моя. И вашият път не може да бъде моят.
— О, пътят на всички ни тук е един и същ — отвръща с бледата си усмивка Сеймур. — Всички крачим натам, дето като родни братя ще лежат един до друг с оглозгани черепи умният и глупакът, предателят и героят, в тишината и безвремието на Голямата скука.
— Не знам как е у вас, обаче у нас предателите никога не ги погребват до героите.
— Не вземайте думите ми буквално. При всички случаи и едните, и другите ще бъдат на едно място — в утробата на майката земя.
— Само че мъртвият остава — не само в земята, а и в спомена на хората…
— Не ви смятах за суетен — забелязва той, като ме поглежда, сякаш проверява оценката си. — Не, вие наистина не сте суетен, а само търсите аргументи, за да подпирате предразсъдъците си. А що се отнася до спомена или, ако щете, до славата, такива като вас и мене, след като цял живот са работили анонимно, могат да бъдат сигурни в анонимността си и след смъртта. Вашият Зорге е едно от редките изключения, които само потвърждават правилото…
— Оставете славата и анонимността. Човек има близки, има приятели, има деца…
— Вие нямате деца. Аз — също. Пък и да имате, какво ви интересуват децата, приятелите, изобщо другите хора? Те никога не са били част от вас, те именно затуй не умират заедно с вас, защото не са живели с вас и у вас, а са били само случайни спътници за случаен откъс от време. И после техният час също ще дойде, и за тях също ще бъде възстановено статуквото, искам да кажа безначалието и безкрайността на смъртта.
— Преди да дойде смъртта, има живот…
— Само като преходна форма на смъртта. Животът е необходим на природата, доколкото без него не би било възможно умирането. Един постоянен процес на умиране, един процес на гниене, това е то животът, преди да се възстанови властта на Голямата скука.