— Първо, няма да ми викаш „другарю“ и, второ, няма да ме наричаш „Боев“. А колкото до патриотизма…
Вадя от джеба си цигара и запалка и запушвам, без да изпускам пистолета от десницата си.
— Аз съм почтен гражданин… вие знаете… — бъбре събеседникът ми, решил да замени прекалено силния израз „искрен патриот“ с по-скромното название „почтен гражданин“.
— Някои хора живеят като почтени граждани само защото не се е случило почтеността им да бъде поставена на изпитание. Такива хора биха могли дори да си умрат като почтени граждани, стига да не попаднат в магнитните полета на съблазните. Обаче ти попадна, Тодоров, и капитулира, и ако аз съм тук, то не е, за да ти връчвам орден за патриотизъм, а за да ти изпълня присъдата.
— Каква присъда? Вие шегувате ли се? — обръща се сепнато старият познат към мене.
— Не мърдай. Без излишни движения и без пози на наивност. Знаеш много добре, че щом съм пратен тук, това не е случайно. Както не е случайно, че съм изпратен тъкмо аз, а не друг. Именно защото те познавам и отлично те разбирам. Ти ще бъдеш ликвидиран още тази нощ и на това място…
— Но чакайте, какво говорите! — обръща се отново Тодоров към мене.
— Казах: не мърдай. Мястото, както виждаш сам, е добре избрано. Никой нищо няма да чуе. А с един камък, вързан за краката, ти ще се гмурнеш тъй дълбоко в езерото, че едва ли някой някога ще те извади…
Спътникът ми за трети пьт се раздвижва, ала аз го усмирявам чрез съответния натиск в слабините.
— Обяснявам ти тия неща не за да те плаша, а за да бъдеш наясно. Единствената възможност да спасиш кожата е в следната програма от четири точки: да ми предадеш сведенията, получени от Соколов, да разкажеш без извъртания всичко станало, да възстановиш капарото на „Универсал“ и да забравиш, че съм ти идвал на гости. Четири неща…
— Всичко ще направя, всичко… — прошепва с покъртителна кротост старият познат.
— Не бързай да обещаваш, а още по-малко — да лъжеш. Казах: четири неща. Ако не изпълниш точно което и да е от тях, знай, че ще те открием, та ако ще да се завреш в Патагония, а тогава… Ти вече от доста време си под наблюдението на нашите органи и няма да бъдеш изтърван от око, уверявам те.
По алеята се чуват бавни стъпки и Тодоров наостря уши. С крайчеца на окото си виждам фигурата на приближаващ се полицай, тъмнееща сред смътния ореол на съседния градински фенер.
— Не изпадай в оживление — прошепвам на съседа си. — Полицаят ще получи втория куршум. Първият ще бъде само за тебе.
Старият познат застава като мумия, а аз, за да бъде сцената по-естествена, се облягам на скамейката, сякаш вдишвам с наслада покоя на нощта. Полицаят минава лениво край нас, поглежда ни бегло и отминава към изхода.
— Хайде — казвам. — Пристъпвай към изпълнение на програмата: точка по точка и без отклонения.
— Със Соколов се свързах…
— Историческата справка — после. Най-първо: къде са сведенията?
Аз, разбира се, не само не знам къде са сведенията, но дори нямам понятие, дали съществуват такива сведения. Едничкото, което знам, е, че сега не е време да изповядвам невежеството си.
— Сведенията са у мене — избъбря Тодоров. — …За да видите, че не съм предател… Пазя ги и досега у мене, за в случай, че пратят някого като вас…
Той с потреперващи от вълнение пръсти разпаря долния край на сакото си и вади нещо дребно, колкото угарка, и завито в цигарена хартия.
— Какво е това? Мек филм? — любопитствувам и разтварям леко хартията.
— Познахте: меки филми. Всичко е тук. Всичко е най-точно заснето.
— А кой пречука Соколов? Ти ли? — питам, като, прибирам угарката в джоба си. — И защо? За да си присвоиш сумата, която трябваше да му предадеш?
— Че мога ли аз да пречукам човек бе, другарю Боев?
— Шшшт! Забрави ли какво ти казах? Хайде, разправяй поред. И не от Адам и Ева, а от пристигането ти тук, в Копенхаген.
Тодоров покорно пристъпва към устното си изложение, но в продължение на няколко минути не разкрива нищо повече от вече познатите ми факти: контакта с търговското представителство, контакта с „Универсал“, контакта със Соколов. Слушам го търпеливо. Когато някой ми поднася първоначалната си версия, не обичам да го смущавам с въпроси. И после не е без значение да установя дали ще бъдат предадени точно подробностите, които вече са ми известни, макар това още да не е никаква гаранция, че със същата точност ще бъдат разказани и нещата, които не са ми известни.
— …Срещнахме се със Соколов на гарата тъкмо както беше определено — говори човекът до мене. — Гарата по тоя час беше пълна с навалица и срещата мина съвсем незабелязано и размяната можеше да стане тук на място, и всичко да се развие съвсем другояче, но Соколов беше мнителен тип, пък и аз, право казано, му нямах много доверие.