„Носиш ли парите?“ — запита той.
„Ето ги, не виждаш ли?“ — рекох.
Това бяха десет пачки по десет хиляди и аз ги бях поставил в една кутия за тоалетен сапун и бях ги загънал тъй, че приличаха наистина на нещо, купено от парфюмериен магазин.
„А ти носиш ли стоката?“ — казах.
„А бе стоката е у мене, ама отде да знам какво има в твоя пакет“ — рече Соколов.
„Че и аз не знам каква ти е стоката — рекох. — Ако искаш, ела до хотела, там ще се оправим.“
„В хотела е опасно — възрази Соколов. — Да вземем едно такси. Две минути са достатъчни за проверката.“
Така и направихме. Додето таксито ни возеше, Соколов поразгъна пакета, колкото да се увери какво има вътре, и ми предаде меките филми, само че аз не можех да направя проверката си и реших да я карам на доверие и едва по-късно разгледах негативите и разбрах, че човекът не ме е излъгал. Няколко улици след гарата Соколов слезе от таксито, а аз слязох при хотела и още щом слязох, разбрах, че ме следят. „Втасахме я“ — рекох си и се прибрах в стаята и не мръднах оттам цялата вечер. Трябваше да бягам час по-скоро, но къде да бягаш в десет часа вечерта. Затова реших да се измъкна рано на другата сутрин и веднага да се кача на влака за Хамбург, пък оттам вече по-лесно ще му намеря колая. Влакът тръгваше в осем заранта, но аз излязох от хотела още в седем, без да си взема багажа и без да платя, и мисля, че никой не ме забеляза. Обикалях насам-натам и се качих във влака чак когато щеше вече да потегли. Настаних се в едно празно купе и си рекох: „И този път отървахме кожата.“ Ама не било така. Малко след като тръгнахме, в купето влезе някакъв добре облечен господин, седна срещу мене и извади вестник. Почти не му обърнах внимание, понеже мислех за своите си работи, обаче по едно време господинът остави вестника, погледна през прозореца и рече на немски:
„Днес имаме хубав ден“.
„Чудесен“ — рекох.
„Но за вас специално тоя ден не е много хубав, хер Тодоров. Вашият приятел Соколов е бил намерен убит тази заран точно на това шосе, край което сега летим.“
Погледна ме и се засмя, все едно че нищо не е казал, а аз се свих, сякаш беше ме полял с вряла вода.
„Най-лошото, хер Тодоров, е това, че убийството е извършено от вас.“
„Кой сте вие? — рекох. — И какви са тия лъжи, дето ми ги сервирате? Как мога да извърша убийство на едно шосе, когато по това време съм се намирал на километри от него?“
„В съдебната процедура, хер Тодоров, както знаете, са важни не фактите, а доказателствата. Няма кой да докаже къде сте се намирали през фаталния час, затова пък има ясни доказателства, че убийството е извършено от вас. То е извършено с джебния ви нож, оня алпийския, с кокалената дръжка, и върху него личат отпечатъци от пръстите ви.“
При тия думи работата изведнъж ми се изясни. Аз обикновено нося със себе си в куфара един малък сгъваем нож, който ми служи за прибор, когато закусвам по пътя, точно такъв нож, с дръжка от еленов рог, и тия типове очевидно бяха го задигнали от куфара ми, за да ми го сервират по-късно като веществено доказателство за убийство.
„Какво искате от мене“ — рекох.
„Малко разум, нищо повече, хер Тодоров. Първо, не правете опит да се качвате на ферибота и да минавате границата, защото на Рьодби вече е поставена полицейска бариера. Второ, въоръжете се със съзнанието, че от днес нататък минавате на нова работа. На работа при нас. Ние ви предлагаме спасение, хер Тодоров, в тоя тъй тежък за вас момент. Обаче спасението, като всичко на тоя свят, може да се получи само на съответната цена. Ние нямаме никакво намерение да спасяваме един подлец и двуличник, защото подлеци и двуличници не са ни необходими. Искаме срещу приятелския си жест да получим доказателство за пълна искреност. Ще ви поставим известни въпроси, на които вие ще бъдете така добър да отговорите точно и изчерпателно. Искреността, това е скромната цена, изисквана от нас срещу голямата услуга. Така че използувайте малкото време до следващата гара, за да направите свободния си избор между службата, която ние ви предлагаме, и доживотния затвор, който ще ви предложат датските власти, ако, разбира се, не предпочетат да ви осъдят на смърт.“
Това беше шантаж, разбира се, но какво можех да сторя? Да се противя? Да протакам? Направих го. Противих се и протаках чак до Рьодби. Говорех, че съм невинен, като че те не знаеха това по-добре от мене. Обяснявах, че не съм човекът, за когото те ме взимат и че не съм в състояние да им дам никакви сведения. Извъртах по всички възможни начини, но какво можех да сторя, когато ме бяха здраво заклещили и силата беше на тяхна страна?