„На нас ни е добре известно кой сте вие, хер Тодоров — повтаряше постоянно оня. — И не се безпокойте: няма да искаме от вас да кажете нищо повече от това, което знаете. А на всичко отгоре ще проявим към вас по-голяма щедрост от тая, която сам вие сте проявили към бедния Соколов.“
Когато стигнахме Рьодби, той ми посочи полицаите на перона и рече:
„Срокът за мислене свърши, хер Тодоров. Отсрочката беше дотук. Остава ви точно една минута, за да приемете предложението ми или да го отхвърлите.“
Какво можех да сторя, освен да приема? И какво толкова страшно имаше в това, че ще приема! — прекъсва спътникът ми разказа си тъкмо на възловия момент и ме поглежда.
— Оставете засега разборите — отвръщам — и се придържайте към фактите.
— Фактите са, че приех.
— Приехте какво?
— Приех да стана предател. Но това е съвсем глупава история, другарю Боев…
— Шшшт!
— …Една абсолютно глупава история, защото кого и какво мога да предам, когато не знам нищо, когато не съм в течение, вие знаете най-добре, че съвсем не съм в течение…
Той млъква за миг, сякаш за да види по-добре как точно паля цигарата си, без да изпускам пистолета от ръката. После наново се връща към своята абсолютно глупава история:
— Разпитът започна още на връщане от Рьодби към Копенхаген, защото ние просто сменихме влака и се върнахме обратно в Копенхаген. А после продължи и тук, не час и не два, а цели три дни, додето не научиха и майчиното ми мляко. И колкото повече ме разпитваха, толкова по-ясно ми ставаше, че са разочаровани и сами почват да разбират след всички тия въпроси и отговори, че не съм човекът, който им е нужен…
— Кои бяха тия, дето те разпитваха?
— Ами оня от влака, който се казваше Джонсън, и който беше най-главният, и друг един, слаб и нисичък, който се казваше Стюарт.
— Кажи по-точно, какви бяха на вид тези типове?
Тодоров се опитва да задоволи любопитството ми, обаче описва двамата тъй смътно и бледо, както може да описва човек, лишен от дарбата да наблюдава. Бих могъл да помисля, че избягва точните показания, ако не знаех, че тъкмо оня, който лъже, обикновено е доста конкретен и обстоятелствен в лъжите си. Във всеки случай оскъдните данни за Джонсън и Стюарт са напълно достатъчни, за да разбера, че нито единият, нито другият фигурира между американските ми познати от последно време.
— Какво те питаха за Соколов?
— Всичко, каквото можеше да им дойде на ума…
— А ти какво им отговори?
— Пратих ги за зелен хайвер! — В тона на Тодоров прозвучават нотки на едва сдържано самодоволство. — Това беше единственият въпрос, по който можеха да измъкнат от мене нещо, но аз и по този въпрос ги пратих за зелен хайвер. Казах им, че Соколов предложил да ни дава сведения за дейността и проектите на емиграцията в ГФР, че сумата, която съм му връчил, представлява първоначален аванс за тая му дейност и че сведенията са щели да се получават в писма до брат му, снабдени с тайнопис. И нищичко не казах за меките филми…
— Разбира се. За да не им дадеш материал срещу себе си.
— Е, да, имах предвид и това — отвръща след къса пауза Тодоров. — Историята с ножа беше съвсем фалшива, но историята с меките филми беше истинска и не желаех да им предоставя още едно оръжие, за да ме доубият, когато им скимне. Обаче главното ми съображение не беше лично, другарю…
— Шшшт! Какво ти казах?
— Главното ми съображение беше, че след като нашата страна има такава нужда от тия сведения, грехота е да ги предавам на тези двамата. Знаех си аз, че някой ден ще ме потърсите и че тези меки филми…
— …ще бъдат от неоценима полза за изкупване на престъплението — довършвам вместо Тодоров.
— Ама какво престъпление? Вие сам виждате, че няма никакво престъпление, че съм съвсем чист пред вас…
— А тристата хиляди, определени за „Универсал“ и задигнати от тебе?
Тодоров мълчи.
— Какво? Онемя ли?
— Нямаше как… — избъбря събеседникът ми. — Просто нямаше как, другарю… прощавайте, все забравям, че не трябва да ви наричам по име… След всички големи обещания те просто ме оставиха на произвола… По-точно, дадоха ми тук в представителството на „Форд“ една съвсем дребна куриерска работа, колкото да не умра от глад… и аз, понеже нямаше как…
— Не ме разплаквай — казвам. — И по-добре обмисляй лъжите си, преди да ми ги поднесеш. Ти не си заминал за Рьодби с първия утринен влак, а изобщо не си заминал или си заминал по-късно, защото, преди да вземеш влака, си почакал да отворят банките и си внесъл сумата на своя сметка, а после си се отбил в „Универсал“ и устно си анулирал сделката, за да не би случайно „Универсал“ да се свърже с нашето търговско представителство, за да пита какво става и по тоя начин да разкрие далаверата, преди ти сам добре да си се прикрил…