— А вие какво ще спечелите от това? Венчалното було?
— Не ви грози брак, не бойте се — отвръща Грейс.
Поглеждам към подиума и като потвърждение на думите й виждам, че бъдещата булка наистина се отдалечава от мене, заметната с воала, който е достатъчно прозрачен, за да не скрива нищо.
— Ако не желаете, няма да ви досаждам и с приятелството си — добавя жената с цел да ме успокои съвсем.
— Не разбирам тогава мотива на филантропията ви.
— Филантропия? Да знаете само как жадувам да видя провала на този „голям интелект“!
И в един внезапен изблик на дълго подтисканото раздразнение моята дама-хладилник с остър жест счупва чашата за шампанско в ръба на масата.
И ето ни отново по пустите улици. Стъпки в нощта. Мотиви на стари шлагери от епохата на тангото. Крачим бавно и аз разсеяно слушам равния глас на Грейс, която машинално люшка в ръка луксозната си чанта:
— …В първите дни, когато го отблъсквах, лудееше по мене, а когато отстъпих и станах нежна, побесня… Той иска и досега, подир пет години, да ме има не доброволно, а насила и аз трябва да играя играта, да го отблъсквам и да се съпротивявам, докато той грубо ме обуздава, да играя играта, за да има илюзията, че ме взема насила. Всяко нормално човешко чувство, дори най-сдържаното, е в състояние да го разяри. За него любовта не е влечение, а животински сблъсък и дори да не си животно, длъжна си да играеш на животно… Всъщност той все по-рядко се сеща и за тази игра…
— Може би е искал чрез вас да реализира своя идеал, а вие сте се оказали под идеала…
— Един идеал с очила и ниски токове… Когато Пигмалион е маниак, Галатея може да бъде само карикатура. Но аз не съм Галатея и не желая да бъда Галатея! Аз искам да съм това, което съм, разбирате ли?
— Разбирам, разбирам, само не се вълнувайте. Вълнението съвсем не ви прилича.
— Аз по-добре от вас знам кое ми прилича и кое не. Или и вие почвате като Уйлям да ме обработвате според някакъв ваш модел?
— Не бойте се. Никога не съм изпитвал влечение към скулптурата, а още по-малко към пластичните операции.
Ние сме стигнали съответния ъгъл, отдето трябва да завием към „Кодан“, когато Грейс ме спира:
— Не искам да влизам в една стая, дето ще ни подслушват. Нека отидем другаде.
— Къде „другаде“?
— Където и да е… на брега на морето… или в парка.
„Изглежда, парковете в тоя град служат за сума работи“ — казвам на ума си.
Но вместо туй произнасям:
— Добре, ще вземем такси. Аз тъкмо вчера наех една малка квартира. А понеже днес не е работен ден, не вярвам да са имали време да инсталират апаратурата.
Половин час по-късно ние сме вече в новата ми квартира, която не е нищо повече от един стар и доста занемарен таван. Елегантната дама обаче съвсем не изглежда подтисната от мизерната обстановка.
— Това ми напомня студентските години. Господи, каква бедност и какво спокойствие!
— Щастието на безгрижните дни.
— Кажете: щастието на дните без Сеймур.
— За вас тоя човек се е превърнал в идея-фикс.
— Тая идея-фикс ще стане скоро и ваша.
— Аз все още не съм взел решението си, Грейс.
— А! Вие все още вярвате, че имате право на лично решение?
Фразата е произнесена с обезпокоителна ирония, обаче аз само запитвам гостоприемно:
— Какво ще пиете?
— Нищо. И престанете за бога да се движите насам-натам и да домакинствувате.
Сядам покорно и с едва скрито задоволство на едно изтърбушено кресло, защото в тоя час наистина не ми се домакинствува. Сетне, предчувствувайки, че разговорът навлиза в сериозна фаза, запалвам за разсънване една цигара.
— Вие може би разчитате да вземете самолета или спасителния влак и да офейкате в последния момент. Но вие нямате дори понятие за действителното разписание, Майкъл. Вие стърчите глупаво върху перона на една гара, откъдето никога вече няма да тръгне никакъв влак. Последният влак, тоя, спасителният, замина днес следобед. А други не са предвидени, повярвайте ми.
— Напразно ме плашите, скъпа — отвръщам, като едва подтискам прозявката си. — Аз не стърча на никаква гара и не копнея за никакъв влак. Засега дори тук ми е по-удобно отвсякъде. Особено след като успях да се сдобия и с тоя романтичен таван.
— Тогава за какъв избор говорите? Вие сте се излегнали като последен наивник в устата на Сеймур и на туй отгоре ми говорите за някакъв избор!
— Обаче вие също ми предложихте нещо, нали?
— Да. И без оглед на риска, който поех, като ви се доверих.
— Тогава всичко е наред. Получил съм едно предложение от Сеймур и едно от вас. А да имаш свободата да избираш между две предложения, нима това е малък лукс в тоя свят на ограничени възможности?