— Имайте предвид, че една блокада може да се упражнява и с по-фини средства от видимите с просто око броячи.
— Боже мой, не ме учете на тия неща. Аз също имам някакво понятие от наблюдение и проследяване. Вярвайте, че всичко ще стане, както ви казвам!
Тя вперва в мене сивозелените си очи, изпълнени с предизвикателна увереност. Аз също я гледам, макар и без такъв апломб. Ние се фиксираме тъй няколко секунди, после жената отмества поглед, угася цигарата в чашата с недопито кафе и като оставя мократа угарка в чинийката, произнася някак уморено:
— Имам чувството, че се съмнявате в думите ми.
— Това учудва ли ви?
— Искрено казано: да — отвръща Грейс със същия уморен тон и отново ме поглежда.
— Излиза, че до тоя момент сте ме смятали за доверчив човек.
— Не за доверчив, а за умен. Нима ви е нужно толкова време, за да схванете, че предложението, което ви правя, добро или лошо, е за вас едничкият възможен изход?
— Не изпадайте в патос — промърморвам, защото секретарката несъзнателно е повишила леко тона.
И като помълчавам, добавям:
— Всъщност аз ви вярвам.
— Най-после!
— Единственото, в което се колебая, е дали не можем да изменим малко плана…
— А именно?
— А именно да го изпълним само до половината.
— Не ви разбирам — отвръща Грейс, макар острият поглед, който ми хвърля, да издава, че отлично ме е разбрала.
— Искам да кажа, няма ли да е по-удобно и за двама ни, ако аз изпълня задачата, която ми възлагате, а вие се въздържите от изпълнението на вашата. Грейс ще продължи да бъде секретарка на Сеймур, Майкъл ще стане помощник на Сеймур и това ще позволи на Грейс и Майкъл да живеят на тоя свят дълги години и може би дори да имат много деца.
Жената ме възнаграждава с още един остър поглед и свива рамене:
— Това е вече ваша работа. Вие сте възрастен човек и можете сам да направите избора си.
— Тъкмо това се опитвам да правя, обаче трябва да ви призная, че никак не е лесно.
Замълчавам, сякаш потъвам наистина в това сложно занятие — правенето на избора. Грейс понечва да стане, но аз слагам доверително ръка върху ръката й и отново заговарям:
— Мисълта ми е, дали Сеймур наистина е наклонен да изпълни щедрите обещания, които ми даде оня ден и които, надявам се, не са убягнали на острия ви слух.
— Ако това е едничкият въпрос, който ви безпокои, можете да си отдъхнете — отвръща студено секретарката. — Уйлям действително притежава тая демодирана привичка да държи на думата си.
— Тогава, значи, всичко е наред… поне що се отнася до деловата страна.
— А нима за вас съществува и някаква друга страна?
— Кажете, Грейс: ако и вие, и аз останем при Сеймур, ще продължите ли да ме обичате?
— Разбира се — успокоява ме жената с леден глас. — Ще ви обичам точно в същата степен, в която и вие — мене.
Ние отново се гледаме взаимно няколко мига и сега Грейс проявява по-голяма издръжливост в тоя спорт и зеленият поглед не напуска очите ми дори когато тя заговорва отново:
— Напразно се стараете да ме изпитате, Майкъл. Аз наистина ненавиждам този човек.
Секретарката става внезапно от креслото, но тръгва не към вратата, а към прозореца и се заглежда в унилия пейзаж на предградието, извърната гърбом към мене. Едва в тоя миг забелязвам, че пастелносиният костюм отлично подхожда на стройната й фигура и на високо вдигнатата черна коса.
— Вие днес сте по-великолепна отвсякога — произнасям, като на свой ред приближавам към прозореца.
Тя бавно извръща очи, сякаш с труд се откъсва от саждивия изглед или от унилите си мисли.
— Трябва да вървя… Сеймур може би ще има нужда от колата.
— Не, вие наистина сте великолепна и нямате никакъв шанс да се отървете от мене.
— Всъщност Сеймур може да почака половин час — промърморва вместо отговор Грейс, като поглежда часовника си.
Половин час по-късно, додето оправя косите си пред мизерното огледало в алуминиева рамка, жената произнася с безразличен глас:
— Това, мисля, е нашият епилог, нали?
— Откъде такива изводи?
— Защото имам чувството, че от двете решения вие сте избрали третото…
— Самоубийството?
— Именно.
— За да бъда искрен докрай, ще ви кажа, че още нищо не съм избрал — признавам, като й помагам да облече бледосиньото жакетче.
— Не, вие вече сте избрали и това личи съвсем ясно от спокойствието ви — възразява тя и поема чантата си.
Грейс отваря чантата, вади някаква визитна картичка и ми я подава:
— Запазете тази картичка. Напечатаното върху нея е без значение. Обърнете внимание само на ръкописния номер. Ако подозренията ми са верни и ако вие наистина се озовете в безизходица, може да се обадите на тоя номер. Кажете само името си и се явете на адреса, който ще ви дадат, без, разбира се, да мъкнете опашка подире си. И така…